Пътуващата му душа съзира светове, които той пренася върху черен лист. Но Космосът с необятните си тайни се разкрива под ръката му във време, в което абстрактното, фантазното се сблъскват с оковаващия материализъм на деня. Властта успява да хвърли рисунките му в тъмница, ала да арестува свободния човешки дух не се отдава дори на най-мракобесния режим.

През 1963 г. Васил Иванов подготвя първата си изложба с космически рисунки, но в навечерието на откриването й е привикан в ЦК на БКП, за да се отрече от търсенията си. Той не само е кривнал от линията на социалистическия реализъм в изкуството, но и се е превърнал в “знаме на непристойна група млади хора”, които зад заниманията си с йога прикриват религиозни практики.

Васил Иванов е изключителен художник – магнетичен и като творец, и като личност, който, за съжаление, попада в сянката на непопулярността – разказва Любен Генов, председател на СБХ. – Той е роден през 1909 г. в София, но завършва гимназия в Казанлък, където учи рисуване при Чудомир. През 1939 г. завършва и Художествената академия при Никола Ганушев, а впоследствие се сближава с Петър Дънов и става близък на идеите на Бялото братство. В творчеството му се отличават два етапа – живопис и специфичната за него рисунка върху черен фон с бяла креда (т. нар. космически рисунки). Този космически цикъл е особено впечатляващ със странното излъчване на рисуването със светлина върху черна основа.



Но той има и великолепни миниатюри на тема “гора” в традиционната техника с молив или въглен върху бяла хартия. Негови творби присъстват в колекциите на известни личности като Петър Увалиев, който прави негови рецензии в Лондон, Юри Буков, който се опитва да го представи в Париж, Емил Ажар (писателят Ромен Гари).

Художникът живее свободен в своя свят – в рисунките си той гледа към звездите, а нощем скланя глава в скромната си барака в “Изгрев” – кварталът на дъновистите, на чиито стени е окачил портретите на Ван Гог и Айнщайн. Личната му философия, застъпваща се с идеите на Учителя, в последните му творчески години го извежда до лаконизъм. С много пестеливи средства той рисува светове, изчезнали от памтивека, и светове, които в момента се раждат, по думите на неговия приятел Георги Стоянов-Бигор. В тях режисьорът съзира противоречие – присъстват не само разрушението и гибелта, но също и съзиданието.

Чувствителната си душа на творец Васил Иванов разкрива в съкровената кореспонденция със своята съпруга, балерината Елисавета Йосифова. Има скърби, които никой не може да ни отнеме и сами трябва да ги износим докрай. В рамките на един кратък земен живот никой не е бил пожален, никой не е останал на върха на илюзорното земно щастие. Всяка земна форма е осъдена на разрушение. Щастието е извън формите, за които мечтаем, споделя той прозрението си за илюзорното ни битие. И сякаш в съзвучие с тези думи човекът, горещо приет в галериите в Париж, Ню Йорк, Токио, Мелбърн, решава да износи последната си скръб именно в края на земните си дни.

След едно свое присъствие в Париж и опитите да бъде представен там, Васил Иванов получава някакво разочарование и по-скоро вътрешна липса на вяра в успеха – разказва още Любен Генов. – Дори негови близки твърдят, че завръщайки се в България, той умишлено едва ли не е предизвикал смъртта си, оставяйки се да се разболее и по този начин да си отиде от този свят. За съжаление, въпреки че е представен в много градове в редица държави, той така и не успява да се зарадва на този свой успех – сякаш в последните години от живота си не намира това, което търси, и постепенно губи интерес да живее. Но каквато и да е истината, мистичният му образ ще продължава да изпълва с възхищение.