След като самият руски президент Владимир Путин даде зелена светлина, в края на отминалата седмица газовият руски гигант „Газпром” започна строителството на газопровода „Турски поток”. Той трябва да пренася по две тръби по дъното на Черно море около 30 млрд. куб. метра руски газ за нуждите на самата Турция и за реекспорт за страни от Централна и Западна Европа, когато стане готов – някъде през 2020 година. С какво този газопровод притеснява България или поне не й харесва?

Нека припомним, че преди две години всички политици и експерти говореха, обсъждаха и разглеждаха под лупа един друг газопровод в Южната част на Европа – газопровода „Южен поток”, който също по дъното на Черно море трябваше да стъпи на твърда земя на територията на България и, пресичайки я, да се насочи към Централна Европа. България открито лобираше и одобряваше официално този проект, виждайки в него възможност за нелоши приходи от транзита на руски газ през страната. Очакваните суми не бяха хич малки, като се има предвид, че капацитетът на „Южен поток” трябваше да е два пъти по-голям от сегашния „Турски поток” – приблизително 60 млрд. куб.м газ годишно при пълно натоварване. Това съоръжение трябваше да бъде построено от самия „Газпром” за негова сметка и на негов риск. Тогава обаче се намеси Европейската комисия и обвини Москва, че не спазва европейските енергийни регламенти, София сведе глава и в крайна сметка през 2014 година самият Путин обяви в Турция прекратяването на проекта. Но не и на амбициите за все по-голям дял в доставките на газ за Европа. От многобройните и често фантастични варианти за заобикаляне по пътя към основната цел на послушната членка на ЕС и несговорчив търговски партньор България се роди проектът „Турски поток”. В началото той беше доста по-мащабен от сегашното му мини издание, но така или иначе България вече я няма на газовата карта на Европа – през нея нищо няма да преминава, никой няма да купува от нея газ или нефт, тя си остава в своя ъгъл в Европа, далеч от големите битки за големите газови пари.

И все пак не всичко е загубено и амбициите на София България да стане регионален газоразпределителен център все още може да бъдат реализирани в някакъв вариант, доста по-скромен, вероятно, но все пак по-добре 100 евро в джоба, отколкото само розови газови мечти в главата. И действително, една от тръбите на „Турски поток” ще бъде за реекспорт в Европа, а България е най-прекият път до сърцевината на континента. Затова е крайно време да се направи нещо по-конкретно за изграждането на газовата връзка между Турция и България, която от доста години си стои на етапа проектиране. През тази газова връзка България спокойно ще може да се снабдява с газ за своите нужди и за реекспорт. Дали това ще стане през любимия на бившия и сегашен премиер Бойко Борисов газов хъб до Варна на брега на Черно море или износът ще върви директно по газовата мрежа на страната по посока Запад през Румъния, е въпрос, който не стои в момента, но който така или иначе трябва да бъде решен с газ от „Турски поток” или не. Защото не трябва да се забравя, че България продължава усилено да търси залежи на газ и нефт в свои води в Черно море и от време на време се появяват окуражителни съобщения, че има немалка вероятност нещо да бъде намерено. Тогава вече варненският газов разпределителен център ще стане наистина необходим и смислен.

Засега официална София се въздържа от по-конкретни коментари и газовата тема е като че ли позабравена и избутана на заден план от важните и вълнуващи политически събития след президентските избори миналата година и след предсрочните парламентарни избори преди месец, направили от Бойко Борисов премиер на страната за трети път.