Свещено животно в Древен Египет, астрологичен знак в източен хороскоп, котката е обикновен домашен любимец за немалка част от човечеството. Наистина, понякога пакостлив, своенравен и дори отмъстителен, но преди всичко – символ на домашния уют. Стопаните на котки знаят, че много от тях се държат така, сякаш домът ни е тяхна собственост, а те някак ни допускат около себе си. Какво ли би ни казало мъркащото животно, ако можеше да говори и дали ще харесаме чутото? Едва ли. Поне според фолклорните представи на българина.

Някога вярвали, че в началото на сътворението животните имали дар слово и говорели човешки език. Господ им взел това умение, за да го остави само на хората, а животните продължили да общуват помежду си на език, който само те разбират.

„Приказва се, че има някакъв пръстен под езика на змийския цар. Ако някой може да вземе този пръстен и го сложи на пръста си, ще започне да разбира езика им“ – подобни твърдения е записал видният наш етнограф Димитър Маринов в различни селища на Северозападна България. След като престанали да говорят помежду си, хората и животните започнали да враждуват. Тези, които се биели с човека, отишли в гори и планини и оттам го дебнели. Други пък „се разбрали“ с него и останали да му служат. Така се появили домашните животни. 

Мястото на котката е при питомните видове, но народът ни не питае особена любов и уважение към нея. Образът, който очертават поверията никак не е положителен. „Единствената полза от котката за човека е тая, че изтребва мишките. Котката се държи и търпи в къщата, но от нужда, а не се наслаждава на никаква обич“ – пише още Маринов. Тя не е привързана към човека както кучето, не е предана, храни омраза и недоверие към стопанина и семейството му, не търпи обида. И в това отношение също е пълна противоположност на кучето. Казват, че ако сънуваш котка, нещо лошо ще се случи. Ако те одраска насън – ще имаш кавга с някого.

Котката се привързва към къщата. Ако стопанинът напусне дома си, котката остава там, не го следва, за разлика от кучето. В някои народни песни се разказва как петлето стои на плета, кучето – на двора, а котката – в дома, около печката. Според поверието, ако на онзи свят стопанинът отиде в пъкъла, котката носи дърва и подклажда огъня под казана, та човекът да се мъчи повече, а кучето обратно – носи вода да гаси огъня. Когато стопанинът умре, кучето плаче, а котката се радва. Оттам се е зародила и враждата между двата животински вида. Затова за хора, които постоянно враждуват помежду си се казва, че се „обичат“ като куче и котка.

Онези, които не признават грешките си, дори те да са очевидни, също сравняват с животното: „Котка по гръб не пада“. Друга поговорка гласи: „Настъпих котето по опашката“. Това означава, че е засегната неприятна за събеседника ни тема. Ако котката се припича до огнището – вярвали някога, времето ще се развали. Ако си мие муцунката с лапа – ще дойде гост. Според друго поверие, за да не бяга от къщи, на малкото коте трябва да се премери опашката с вретено. След това вретеното трябва да се забие зад вратата на дома. Едно от най-разпространените суеверия е, че когато котка мине пред теб на улицата, няма да ти върви. Особено, ако е черна на цвят. И до днес казваме: „Черна котка път ми мина“ когато някакво начинание се провали или не получим това, което сме очаквали.

Черната котка у нас е свързана и с Габрово, „столицата на хумора и шегата“. Всяка година около 17 май (празника на Габрово) там се провежда пъстро карнавално шествие, „водено“ от символа на града – огромна черна котка, на която ритуално се реже опашката. За габровци, прочути със своята пестеливост, разказват какви ли не истории. Например, че режели опашките на котките си, за да се затваря по-бързо вратата след тях и да не излиза „топлото“. Според друга, за да не плащат на коминочистач, пускат котката през комина със запален вестник на опашката. Вероятно преди да я отрежат. Ако това е истина, едва ли някой би искал да чуе какво казва котката, излизайки от комина. В случай, че отново проговори езика на човеците, разбира се. 

Снимки: БГНЕС и архив