Навършват се 144 години от обесването на Апостола на свободата, Васил Левски. Когато стане дума за него, в съзнанието ни той се откроява като един от малкото светли символи, които ни обединяват. Всяка година, свели глава пред паметта му,  си задаваме въпроса – достойни ли сме като негови наследници? Отговор ни дава журналистът Стефан Продев в есето си „Гледа ни тихо, но страшно”. Нека си го припомним:

„Най-великият стожер на националната съвест, чиято жар ни гори и преражда. Затова нека никой не очаква милост за постъпките си, когато се изправи пред него. Нито клетвите, нито тамянът ще го спасят, ако поставя себе си над Отечеството. Когато голата политика се опитва да изрича скъпи слова, забравила, че той не е хоругва, а идея. Пречистваща и наказваща буря. Не един и двама писатели и художници са се опитвали да обрисуват портрета му, да обхванат епичните му размери, но все нещичко не им е достигало. Това е естествено, защото той не е просто герой, а Героят – една еманация на духа ни. Мнозина са постигали величие, но никой не е стигнал до величието му. Той учи нацията не само на вътрешно достойнство, но и на точност по отношение на себе си. В наши дни, това е особено нужно. Страстите, които искат да вземат връх в живота ни, трябва да усетят урока му и да му се подчинят. Иначе ще се уморим от боричкане. В края на краищата България е една и грижата на всички може да бъде само една– нейната сигурност, нейното спокойствие, нейното истинско побратимяване. Когато мислеше за нея, революционерът не ставаше дребнав политикан. Обратното – всяка негова стъпка и постъпка, целеше нейното обединение. Търсеше не отмъщение, а обич и разбиране. Чорбаджиите не го приемаха, но той ги използваше. Затова позицията му никога не прераства в опозиция и щедро хвърля мостове между душите, за да постигне целта си. А целта му винаги е била една и съща – свободата на роба, просвещението и равноправието на същия този роб. Чистотата на нравите – една цел, която и днес е модерна. Днес политическите амбиции ни разединяват, хвърлят ни в битки, дерат обществената кожа. Мнозина смятат, че истината е тяхна и тя е единствено възможната. Онези, които искат да бъдат полезни, трябва да разберат, че Героят е казал всичко, което днес искаме да чуем. И за демокрацията, и за републиката, и за свободата, и за равноправието, и за онези тъмни страни на живота, които ни разделят. Нека не се правим на по-сложни от него. Нека вярваме на идеите и инстинкта му, които движат духа ни. Не друг, а той ни научи да бъдем не само съзаклятници, но и апостоли, да сме общество, а не маса. Да бъдем една трудна, но истинска България, която няма да яде месото си за едни или други интереси, а ще живее над тях. Можем да се делим на всякакви – на демократи, антидемократи, на умни и глупави, на герои и антигерои, на полезни и вредни, но нима това ще ни даде успокоението, че сме полезни в един момент на върховно напрежение. Нека не се лъжем. Той ни завеща, че ползата е в единството, в общото търсене на истината и в общото излизане от бедата. И тъй като днес истината и бедата са преплетени, както никога досега, нека не ставаме жертва на собствените си амбиции, нека да отхвърлим политическата хипохондрия, която се опитва да ни завладее. Сигурно ако беше жив, щеше да ни посочи пътя към изцелението, но тъй като не е, единственият ни шанс е да се учим от него, защото не друг, а той ни внуши, че времето е в нас и ние сме във времето. Не знам друг наш политик да е стигнал до такова всеобхватно прозрение, до подобна диалектика на мисълта, сляла в едно човека, отечеството и света. Днес стотици хиляди българи ще коленичат пред лобното място на Апостола, за да се покаят, за да поискат прошка и разум от него. Левски е нашето непрекъснато самозареждане с идеи и морал, с енергия и воля. Ето защо нашето най-голямо щастие е, че Левски е в нас.”