Когато научиха, че швейцарците ще гласуват „за” или „против” въвеждането на гарантиран безусловен и повсеместен месечен доход от 2500 франка, българите си зададоха няколко въпроса и изпитаха букет от противоречиви чувства на завист, възхищение, недоверие, неодобрение или възторг. И се размечтаха, разбира се, в опит да забравят за няколко мига собствената си действителност, която прави просто немислимо по принцип подобен въпрос да бъде поставен не само в момента, но и в обозримото бъдеще. Когато научиха резултатите от негативния вот на швейцарците, българите се разочароваха, но и се утешиха, че не само те не могат да си позволят такъв лукс и охолство. Някои подметнаха, че въпреки престоя си в Женева, бащата на комунизма Ленин все пак не е успял напълно да обърка идеологическите и моралните ценности на кръстоносците от Алпите.

В дискусиите, предизвикани в България от революционната идея на швейцарците, се включиха мнозина експерти, синдикалисти, икономисти, социолози. Естествено е при това положение мненията да са разнообразни и да варират от единия до другия полюс, от „това е фантастика” до „и при нас може”.

Какво сочат обаче фактите? Брутният вътрешен продукт на глава от населението в Швейцария е близо 60 000 долара годишно, в България е под 20 хиляди, т. е. три пъти по-малко. Очевидно в Швейцария сумата от 2260 евро на човек месечно се приема като някакъв минимум за приличен живот в нормални условия. В България се смята, че са необходими минимум 280 евро месечно на човек от четиричленно семейство. Средната месечна заплата е 500 евро, минималната – 210, средната пенсия е някъде около 180 евро месечно.

Но да не прекаляваме с цифрите – едно е България, най-бедната страна в Европейския съюз, съвсем друго нещо е Швейцария – страна от челната тройка в света. Това и обяснява защо за мнозина българи последният референдум в алпийската конфедерация остана неразбираем – просто проблемите с жизненото равнище там и тук са съвсем други. Там броят дупките в сиренето ементал, за да определят качеството му, тук броят дупките в портфейла, за да видят дали ще могат да си платят сметката за ток.

Не че идеята за въвеждането на гарантиран универсален доход е напълно непозната в света и, в частност, в България. Напротив. Още преди три години привърженици на тази социално-икономическа мярка се обединяват и започват да говорят за икономическите, социалните, политическите, демографските и културните предимства на една такава инициатива. Защото не трябва да се смята, че сериозните швейцарци ей така с лека ръка са решили за да се позабавляват да питат дали да се въведе този фиксиран доход или не. Съвсем не е така, защото една подобна мярка има и много сериозни икономически измерения, а от там – и политически, и социални, и културни, и т. н. Това на практика установява едно минимално гарантирано ниво на икономическа стабилност и предвидимост. Така се стабилизират и балансират отношенията в цялата социална структура и политическа система. Но за всичко това е необходима определена степен на зрелост на целия социално-икономически организъм, зрелост, за която очевидно е рано да се говори, когато става дума за съвременното българско общество. За това свидетелстват още няколко цифри и факти. 70 на сто от българите нямат банкови спестявания, а възнаграждението за престижния министерски пост е едва 2000 евро. В този контекст трябва да се добави и обстоятелството, че отхвърленият гарантиран доход от швейцарците представлява в българската действителност месечната заплата на топ мениджър от частния сектор, за която малцина даже мечтаят.

Засега гарантираният универсален месечен доход за българите е като швейцарското сирене – вкусно, но трудно достъпно скъпо удоволствие.