Европа се страхува от бежанците. И този страх се подхранва от медиите, защото свързват комплексния проблем с бежанската вълна от арабския свят към Европа с ислямския тероризъм. Макар атентатите в Париж и Брюксел да са дело на западноевропейски граждани, родени и израснали в Стара Европа, едва ли има европеец, който да не поставя интуитивно знак на равенство между религията и терора. Именно тази интуиция подемат и медиите. Болезнената истина всъщност е, че бежанската криза и самоубийствените атентати показаха кристално ясно, колко крехък се оказа съюзът, нарекъл се европейски. Проблемът с милионите бежанци ясно демонстрира разединението между 28-те страни членки. Вярата на европейците в политическите им институции и на национално, и на наднационално ниво е силно разклатена. А маргинализираните малцинства в гетата на големите европейски градове изведнъж се оказаха язва, която Европа дълги години игнорираше с наивната надежда, че тя ще зарасне благодарение на панацеята „демокрация“. Впрочем, това е същата панацея, която Западът се опитва да наложи в арабския свят и я нарече „Арабска пролет“. От историята би трябвало да сме се поучили, че налагането на готови модели в общества, които не са израснали сами до новите идеи, са обречени на провал. И ако несигурността, която генерират Близкият Изток и Северна Африка до скоро ни се струваше абстрактна, защото някак съществуваше само в новинарските емисии, то вълната мигранти след избухването на гражданската война в Сирия я пренесе в градовете ни.

България – засега – остава встрани от пътя на бежанците към по-добър живот в Западна Европа. Въпреки това статистическите данни са стряскащи: През миналата година Държавната агенция за бежанците отчита увеличение с 87 на сто в броя на постъпилите молби за предоставяне на статут на бежанец спрямо 2014 година. В нашата страна миналата година са били подадени 20 165 молби спрямо 10 805 година по-рано. На фона на над един милион бежанци, приети в Германия, това може и да изглежда малко. Тревожни обаче са очакванията на специалисти по сигурността както от България, така и от Западна Европа, че България се превръща в най-важния транзитен център. Според анонимни източници от службите за сигурност мигрантите се насочват през страната ни чрез добре организирана и структурирана трафикантска мрежа. Същите източници цитират турските власти, които официално потвърждават за 500 установени и регистрирани организирани трафиканти, които действат и на българска територия.

Тази седмица българският парламент ратифицира споразумението между Турция и ЕС за бежанската криза. Българският национален интерес е категорично защитен – заяви от трибуната вицепремиерът по европейските политики Меглена Кунева. По думите й това споразумение не засяга въпросите за отпадането на визите за турските граждани при пътувания в ЕС, както и напредъка в преговорите за членство на Турция. Но всички знаем, че именно това е залогът, защото Турция държи ключа към решаването на кризата. Европа не би могла да се справи с над два милиона бежанци, които в момента са на територията на съседна Турция. Техният път логично би преминал през България. България, която винаги е изтъквала като свое геополитическо предимство разположението си на кръстопът, свързващ Изтока със Запада. Живеем на интересно място, в интересни времена – една на пръв поглед очаквано добра комбинация за медиите. Но и проклятие, защото нито българските, нито европейските медии успяват да надскочат сянката си. Образът, който влиятелни западноевропейски телевизии и печатни издания градят за България, продължава да обслужва старите клишета за страна, където властват корупция и престъпност. Този образ днес се „надгражда“ с повърхностната информация, че българите са войнствено настроени към бежанците, протестират срещу настаняването им в малки погранични градчета, даже ги гонят с пушка в ръка. България услужливо се слага в общия куп на враждебно настроените източноевропейци, когато става дума за отказа на Полша, Унгария или Чехия да приемат мигранти, изповядващи друга религия, освен християнството. А родните медии продължават да се лутат между нежеланието на българите да съжителстват с нови социално слаби съграждани и политически коректното говорене на политическия ни елит, без да търсят корените на тази враждебност. И без да се опитат да влязат в ролята на медиатор.