На 9 февруари 1999 г. в Бенгази либийските власти задържат няколко десетки медицински работници, сред които 23-ма българи. Няколко дни по-късно повечето са освободени. В ареста остават медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка и Снежана Димитрова, д-р Здравко Георгиев и палестинският студент по медицина Ашраф ал-Хаджудж. Близо година се смята, че те са задържани в качеството на свидетели. През 2000 г. медиците са обвинени в умишлено заразяване на над 400 деца с вируса на ХИВ и причиняване на епидемия от СПИН в Бенгази с цел дестабилизация на Джамахирията. Защитници на медиците са адвокатите Владимир Шейтанов, Пламен Ялнъзов, Георги Гатев и Хари Харалампиев, а от либийска страна е Осман Бизанти.
Българските медицински сестри постъпват на работа в болница „Ал-Фатах” в Бенгази през 1998 г. Сестра Кристияна Вълчева обаче никога не е работила в тази болница, а съпругът й д-р Здравко Георгиев работи в пустинята. През същата година родители на заразени от СПИН деца нахлуват на здравна конференция и настояват държавата да се намеси в разрастващата се криза, други пускат жалби до Министерството на здравеопазването. Либийският лидер Муамар Кадафи обещава строго възмездие за виновниците. Документите обаче свидетелстват, че още в началото на 90-те в Бенгази са известни случаи на болни от СПИН, а заразяванията се увеличават през 1997-1998 г. Здравните власти крият от родителите на децата истинската причина за техните болести, тъй като се опасяват, че ако информацията за липсата на консумативи и познания на персонала станат публично достояние, ще възникне сериозен проблем. Какво е решението? Вината се хвърля върху чужди медицински работници. Неведнъж по време на кризата с българските медици се чува фразата, че в Либия всичко е непредсказуемо. Не е съвсем така – поведението на Муамар Кадафи е базирано на рационални съображения за балансиране на вътрешното напрежение в Либия между отделните обществени групи и за шантаж на Запада.
Към набелязаните виновници са образувани 4 дела. Първото дело е от 1999 година на Народния съд на Либия за заговор срещу държавата и започва, без българската страна да е официално уведомена. То е прекратено, тъй като съдът не вижда доказателства в подкрепа на обвиненията, медиците заявяват, че самопризнанията са постигнати чрез изтезание. Междувременно Либия оттегля обвинението за съучастничество в заговор с ЦРУ и МОСАД. Но Наказателния съд в Бенгази образува ново дело през 2002 г. за нелегално изпробване на медикаменти и заразяване с мутации на ХИВ. На заседанието се явява като свидетел признатият експерт Люк Монтание (откривателят на ХИВ), за да заяви, че заразяванията са следствие на лоша хигиена в болниците – още преди обвиняемите да постъпят на работа там. Въпреки това по следващото дело от 2003 г. Наказателния съд в Бенгази осъжда на смърт седмината медици с обвинение, че са заразили умишлено над 400 деца. Д-р Здравко Георгиев е осъден на 4 г. затвор и лишаване от граждански права за неправомерно опериране с чужда валута. През декември 2006 г., въпреки натиска на ЕС и САЩ, Българските медицински сестри и палестинския лекар получават повторни смъртни присъди от Наказателният съд в Триполи.След осем години в затвора и неколкократно потвърдени смъртни присъди, щастливата развръзка идва на 24 юли 2007 г. Френският президент Никола Саркози официално обявява, че Франция и Европейският съюз са се споразумели затворниците да бъдат екстрадирани от Либия. В последните преговори участва и тогавашната съпруга на френския президент – Сесилия Саркози:
„Европейският съюз? Моят съвет е: затворете го веднага“. Стряскащи думи, особено когато са изречени от Маргарет Тачър и записани в книгата й „Изкуството на държавника”. През 80-те години на XX век „желязната лейди” извади Великобритания от икономическата..
Другата България – това са хилядите българи, прокудени в чужбина след просъветския преврат на 9 септември 1944 г. Разпръснати по целия свят, те живеят с образа на родината, с нейното оспорвано минало, трагично настояще и неизвестно бъдеще. Принудени да..
Аз имах все слаби бележки, все тройки имах по български и литература. Изкарвах тройка, защото никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам, както си ща и завършвам, както си ща. Това казва навремето писателят..