„Историята си е история, жертвите са си жертви...” така премиерът Бойко Борисов избегна определението „геноцид”, минути преди Българският парламент да признае кланетата на арменците в Османската империя в периода 1915 – 1922 г.  за „масово изтребление”, а датата 24 април за ден на възпоменание на неговите жертви.

Какво се случва на този ден, 24 април 1915 г.?

Трагедията започва в Цариград, в нощта срещу Великден, когато младотурското движение „Иттихат ве тераки” (Единство и прогрес) задвижва своя план за масово изтребление на арменците в рамките на Османската империя. Защо? Още по времето на султан Абдул Хамид IIарменците започват да надигат глас за автономия, както всички поробени народи в империята. Берлинският конгрес обаче убива у тях всякаква илюзия за свобода и ги обрича на масово преследване и систематично избиване, след като Австрия, Германия и Великобритания принуждават Русия да се изтегли от арменските територии. Обвинени от младотурците, че са подкрепяли главния противник на империята – Русия, арменците трябва да бъдат наказани. Овен това те са и основна пречка за създаването на огромна турска империя, която да обедини всички тюркоезични народи от Кавказ и Средна Азия до Китай. Затова младотурците пристъпват към физическото им изтребление. Първата стъпка предвижда обезглавяването на цвета на нацията. Само за няколко месеца хиляди арменски лекари, културни дейци, журналисти, църковни и граждански водачи биват зверски избити. Близо 60 хиляди арменци, мобилизирани в турската армия, малко по-късно са обезоръжени и убити. Следват масови депортации и кланета на беззащитното арменско население, предимно старци, жени и деца из цяла Турция. Изселването, командите за унищожение, концентрационните лагери – всичко е добре замислено и организирано. Самият Талят паша, един от вдъхновителите на масовото изтребление, заявява пред тогавашния американски посланик Хенри Моргентау, че „изселванията са резултат на продължително и внимателно обмисляне”. В отрядите на смъртта са използвани осъдени за убийства престъпници, кюрдски наемници и башибозуци, с цел измъкване от отговорност на управляващите младотурци. Етническото прочистване отнема живота на милион и половина арменци от общо 3 милиона население от този етнос. Според документ, укриван в архивите на турското вътрешно министерство в периода 1915-17 г. са изчезнали 972 000 арменци, от общо 1 256 000. Оцелелите, след дълги преследвания, успяват да се доберат живи до сирийската земя. Някои са спасени от британски и френски кораби.

В България пристигат около 30 000 изселници. Турското правителство на два пъти изпраща ноти против приемането им у нас, но българските власти не се поддават на шантажа. Точно обратното – цар Фердинанд издава специален указ за приемането на арменските бежанци. Обществото ни прави всичко възможно за интегрирането им, помага за изграждането на техни училища, църкви и им създава условия за препитание. Тогава споменът у българите от османското владичество е още жив и съчувствието към жертвите на масовите преследвания е истинско. Днес, за съжаление, вече 61% от българите дори и не са чували за масовото изтребление, въпреки, че потомците на бежанците у нас признават страната ни за спасителка. И всичко това защото една част от света продължава гузно да мълчи пред паметта на жертвите.

А фактите за зловещите събития, променили коренно съдбата и съзнанието на поколения арменциq са достатъчно убедителни. Само в Държавния архив на САЩ се пазят около 4 000 свидетелства на  служители на американското външно министерство – от консулите, назначени в отдалечени области на Османската империя до американския посланик в Цариград Хенри Моргентау. Техните безпристрастни описания на кървавите събитиявзаимно се потвърждават и разкриват плана на младотурците. През Първата световна война Теодор Рузвелт определя „арменското клане” като „най-голямото престъпление по време на войната, а липсата на действия срещу Турция” като „неговото опрощаване”. Позицията на Франция, Русия и Великобритания, изразена в съвместна декларация през пролетта на 1915 г.q също е недвусмислена. И трите държави определят насилията над арменския народ като „престъпление срещу човечеството и цивилизацията”, за което е отговорно турското правителство.

Век по-късно събитията от онзи мрачен период са забулени в благопристойни ефемизми, а лидерите на САЩ и България изпадат в амнезия всеки път когато се заговори за арменския въпрос. Анкара, въпреки плахите опити да поднесе съболезнованията си на жертвите, упорито се опитва да припише кървавите кланета на последиците от Първата световна война. От друга страна прави чест на някои турски историци и общественици, които не се страхуват да кажат истината за масовите екзекуции. Известният турски творец Орхан Памук потвърди в публичното пространство, че „в Османската империя са били избити милион и половина арменци”. Преди седем години около 200 турски интелектуалци подписаха петиция, с която се извиниха за „голямата катастрофа на османските арменци”. Много бързо инициативата бе подкрепена от още 29 000 души. И въпреки усилията на Турция, да ограничи броя на страните, които определят масовото избиване на арменци като „геноцид”, все повече страни приемат декларации, които го осъждат.

Що се отнася до България – години наред парламентът ни отлагаше подписването на подобни документи. Най-накрая 43-ото Народно събрание, след „леки корекции” и дълги дебати със 157 гласа „за“ и 37 „против“ определи кървавите кланета като „масово изтребление”. Макар и плахо и това е признание. Да се надяваме под тежестта на фактите политиците ни да си възвърнат напълно паметта.

*Мнението на автора може да не съвпада с позицията на медиата