Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

1978 – Георги Марков и неговите „Задочни репортажи за България”

БНР Новини
Снимка: архив

През 1978 година в Лондон е убит българският писател дисидент Георги Марков. 36 години по-късно в София е открит негов паметник от трима български президенти. И веднага започва полемика така ли точно трябва да бъде представен и почетен един от големите българи на XX век. Това за сетен път показа, че името и делото на Георги Марков продължават и днес да разделят, а не да обединяват. Кой всъщност е Георги Марков? И как от уважаван писател, драматург и сценарист се превръща в неудобен журналист емигрант във Великобритания, в непримирим критик на комунистическия строй в България и на личната власт на Тодор Живков до степен да ги принуди да му издадат неофициална смъртна присъда?

Георги Марков е един от създателите на популярния сериал „На всеки километър”, представил в героично-романтична светлина съпротивата срещу фашизма в България. И същият този човек, който е „на ти“ със силните на деня, който се ползва с всички привилегии на отглежданата от комунистическата партия и правителство „художествено-творческа номенклатура”, скъсва с всички облаги, отказвайки да живее в паралелния свят на реализираната социалистическа утопия. Той я напуска през 1969 година, за да се превърне в нейния най-остър критик и разобличител до края на живота си. Заминава за Италия при брат си, а две години по-късно се установява в Лондон, където започва да работи в българската редакция на Би Би Си. Мечтата му обаче е да се утвърди и там като писател и драматург, чиито пиеси се играят на театралните сцени. И това наистина се случва през 1974 г., когато творбата му „Архангел Михаил” печели награда на театралния фестивал в Единбург. Започва да пише и роман за преживяванията си в чужбина, но бързо го обръща към живота в България, с който се е разделил само физически, но не и духовно. Така се появяват „Задочни репортажи за България”, излъчвани по радио „Свободна Европа”.

Те са енциклопедия на една епоха, но и проникновена народопсихология и обективен исторически и политологически анализ. За автора им изследователката на творчеството и на житейския му път Цвета Трифонова казва: Георги Марков принадлежи към интелектуалния елит на Европа, защото се издигна над всяка идеология и система като истински европейски хуманист с тревожна съвест, отговорен за моралните ценности на демокрацията, за бъдещето и за човека...

Георги Марков посочва, че се двоуми между желанието да „забравя всичко, което е било преди – и добро, и лошо” и „трудно удържимия болезнен порив на човек да изговори докрай всичко“. За причината да напише „Репортажите” той казва: Желание, което ми заповядва да не отстъпвам моята България на онези случайни хора, които случайно са се родили в нея, случайно живеят там и случайно ще си отидат, защото нито я познават, нито я обичат, нито ги е грижа за нея, защото са слепи и прости слуги на чужда страна и чужда воля. Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така, както е било.

В Златния фонд на Българското национално радио се пази запис на един от репортажите на Георги Марков. Той е посветен на събратята му по перо, онези талантливи и осенени от божествена дарба хора като Константин Павлов и Радой Ралин – толкова различни от тогавашните литературни галеници на властта, щедро дарени от нея с пари и къщи:

Един от моите колеги, писател, отиде в Концертна дирекция, за да организира по някакъв повод литературно четене. Разбира се, литературното четене щеше да бъде безплатно. Служителите от Концертна дирекция, които били истински търговци, му казали, че въпреки свободния вход, публиката едва ли щяла да се втурне към литературното четене, но ако в групата на писателите, които ще четат, включите Радой Ралин, тогава може да вземете голямата зала „България”. Този разговор, който се води в средата на 60-те години, отразява твърде красноречиво огромната популярност на Радой Ралин в България. В последвалите години тази популярност на Радой не само не намаля, но струва ми се, че достигна невероятни размери.

Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България, но то е изключително дълбоко вкоренено в комунистическата действителност. Винаги съм си мислел, че сатирите на Радой са най-ярко доказателство за огромната морална и материална корупция в страната, узаконената безпринципност, вулгарната първенющина и всички добре отгледани комунистически добродетели като страхопъзльовщина, раболепие, безпощадност спрямо по-слабите, сляпо следване на това, което се нарежда отгоре. Всичко това беше почвата, която създаде популярността на Радой в едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой се яви като самотен, но силен неин представител.

Чрез своите „Задочни репортажи” Георги Марков отваря прозорец към истината за хората, захлупени под социалния похлупак на тоталитарната държава. Това властите и специалните служби в комунистическа България не му прощават. На 7 септември 1978 година, докато на оживения мост „Ватерло бридж” се разминава с минувач, писателят усеща пронизваща болка в бедрото си, а човекът срещу него изпуска чадъра, който носи. Четири дни по-късно Георги Марков умира в болница. Неговото убийство остава неразкрито, тъй като каквото и да е сътрудничество с българските власти по онова време е невъзможно за британската полиция. Но по начина, по който е извършено и заради неслучайната дата на покушението, съвпадаща с рождения ден на комунистическия лидер Тодор Живков, за мнозина и тогава, и днес е ясно, по чия поръчка е бил брутално прекъснат свободният глас на един човек, който от разстояние, със споделяните си по радиото задочни репортажи даваше свобода на българите.

СнимкаИ днес Георги Марков продължава да се взира в нас от паметника си на площад „Журналист“ в София и сякаш го чуваме насмешливо да подхвърля: Един герой не е повече герой, след като му се плати било с надгробен паметник, било с посмъртна пенсия.

Снимка: БГНЕС



Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

2013 г. – Управление в изолация

2013 г. остава в най-новата история на страната като година на протестите. Заради тях през февруари си отива първото правителство на ГЕРБ начело с Бойко Борисов, а дошлото на власт след изборите на 12 май двупартийно управление на БСП и ДПС започва със..

публикувано на 08.12.15 в 13:23

2012 г. – Алексис Вайсенберг: „Всичко е звук”

Той беше най-красивият пианист на своето време. Елегантен, горд и недостижим, родил се сякаш с фрак през 1929 година в София . Така берлинският вестник „Ди Велт” описва Алексис Вайсенберг. Роден в София, изключителният пианист получава отлично..

публикувано на 01.12.15 в 12:34

2011 г. – Незабравимият Велко Кънев

„Вярвам, че дори и талантливият Станислав Стратиев, който написа специално ролята на Велко Кънев в емблематичния филм „Оркестър без име”, трудно би намерил думи на утеха, ако беше сред нас. Велко бе от актьорите, които правят празник в театъра, от..

публикувано на 26.11.15 в 14:37