Слушайте!
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

1974 – Да си спомним за режисьора Методи Андонов

БНР Новини
Снимка: архив

„Най-важният урок от него е любовта във всяко едно отношение – към децата си, към изкуството, към живота, към приятелите.Той е закърмен с тази любов, която е получил от семейството си – тези много бедни, обикновени хора, които като някакви орлици бяха. Те до последния си дъх го смятаха за изключителен. Не са имали никакви питания по въпроса, когато той в село Калище, в едноетажна къщичка от две стаи и една кухня, е казал, че иска да учи френски и да отиде във Френски колеж, те да се дигнат и да дойдат в София, и да живеят в една още по-малка къщичка в Красно село. Защото той иска да учи и е приет във Френския колеж и това не е подлежало на никакви коментари. Иска да свири на цигулка, добре – ще свири …” Това разказват Невена и Милена Андонови, загубили баща си като деца. И до днес се опитват да запазят живо усещането за връзка с него. „Той беше на някаква скорост, на свръхскорост се движеше, излъчваше страшно много радост и вдъхновение” – взират се през маранята на времето двете сестри. В спомените на дъщерите си Методи е вечно липсващият, живеещ в радост и вдъхновение от работата си татко.

Като белязан от съдбата, Методи Андонов започва пътя си на режисьор в Бургаския театър „Адриана Будевска” в годините, когато столичният арт елит се изсипва на премиерите в морския град, за да си свери часовника. Това е славният период на театъра – от средата на 50-те до края на 60-те години, когато „прочутата четворка” – Методи Андонов, Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова създават модерния български театър.



„В Бургас отидох веднага след като завърших институт – разказва той. – От моята работа в тоя период сега в съзнанието ми са останали няколко сцени от „Гераците“, от „Чичовци“, от „По следите на радостта“ от Виктор Розов. В Сатиричния театър в София дойдох през 1959 година. Идването ми в него е най-голямото събитие в моя театрален живот. Където и да отида отсега нататък, работата ми в тоя театър определи моята театрална съдба завинаги. Аз предпочитам истинските актьори, които са способни на истински сценичен живот. Способни на подем, на вдъхновение, на големи мигове. Обичам актьори, които имат чувство за съвременност, но не и тези, които са студени и рационални, колкото и модерни да са.”

Този запис на Методи Андонов, съхранен в Златния фонд на БНР, е от 1968. Годината, в която излиза първият му филм – „Бялата стая”. С него той печели голямата награда „Златна роза” във Варна и първа награда на кинофестивала в Делхи. Вече е напуснал театъра, огорчен от дребнавост и завист, но преди това е създал едни от най-паметните постановки в историята на Сатирата. „Постоянно догонваше някого или нещо – такава беше походката му, такава беше и мисълта му” – казва за него писателят Йордан Радичков. Методи Андонов е този, който въвежда Радичков на театралната сцена, той поставя първата му пиеса „Суматоха”, той открива за големия автор тайните на театъра. Приятели, близки, актьори си го спомнят вечно „тичащ”. След работа през нощта обмислял ролите и епизодите до последния детайл. „Който е работил с него, е виждал пулсиращата вена на челото му, изпънатото му тяло, крехко и силно едновременно. Лък, чиято стрела улучва винаги десетката” – разказва Татяна Лолова в своята биографична книга. Енергията и присъствието му са не по-малко осезаеми във филмите му. Четири десетилетия след премиерата си неговият шедьовър „Козият рог” – ръзтърсваща история за насилие и любов, остава все така въздействащ. Посрещнат триумфално от публиката в страната, филмът има отличия от кинофестивалите във Варна, Карлови вари, Чикаго, Сантарен. „Козият рог” е единственият български филм, забелязан и предложен за „късия списък” на наградата „Оскар” за 1972 г.



„В една голяма част от филмите и представленията, в които съм правил съвременната тема, съвременните конфликт и образи са директно взети от нашата действителност Мисля, че дори и в тия произведения, какъвто е случаят с „Козият рог”, сюжетът е взет от една далечна по време действителност, но фактите показаха, че произведението е свързано с нашето съвремие. Фактът, че публиката така масово гледаше и търсеше филма, говори, че нещо в него я засяга. За мен е трудно аз да преценявам как съвременната тема е отразена в моето творчество, но ако говорим за това какво на мен ми се иска, или това, към което съм се стремял, струва ми се, че това е било единствената ми цел.”

През 1974-та, когато напуска този свят едва на 42 години, Методи Андонов е заслужил артист, професор, режисьор на най-хитовите постановки в Сатиричния театър и на четири филма. Носител е на престижни награди от филмови фестивали и на Димитровска награда посмъртно. За него днес припомнят улица в София, камерната зала в Сатиричния театър, читалище в родното му село. И „Козият рог”, който не слиза от екраните.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Още от категорията

1997 година – Новото начало

След краха на социалистическото правителство на Жан Виденов, служебният кабинет начело със Стефан Софиянски съумява за кратко време да успокои социално-политическата обстановка у нас и да върне доверието на международните институции към България. На 19..

публикувано на 18.08.15 в 11:35

1995-1997 година – Зимите на нашето недоволство – част 2

Тази седмица в рубриката „80 години в 80 седмици” ще ви разкажем за една от причините, довела до оставката на правителството на премиера Жан Виденов – банковите фалити. Наред със зърнената криза, избухнала през 1995 година, през следващата..

публикувано на 11.08.15 в 12:00

1996 г. – Убийството на Андрей Луканов

Датата 2 октомври 1996 година ще се запомни с първото убийство на български министър-председател, макар и вече бивш, в най-новата ни история. Преди него същата съдба, но след дирижиран съдебен процес и предрешена смъртна присъда, произнесена от т.н...

публикувано на 05.08.15 в 12:27