Помните ли „Десетилетието на ромското включване”? Започна преди 10 години и приключи преди броени дни. Началото беше поставено в началото на февруари 2005 г. в София на помпозно тържество с участието на премиерите на всичките 12 страни от Източна Европа, които се включиха във включването. Десет години по-късно никой не си направи труда да отбележи края му, камо ли да отчете свършената работа, защото най-вероятно нищо не е свършено.

Благородната инициатива си беше поставила амбициозната цел да осигури на най-голямото малцинство в Европа равен достъп до образование, трудов пазар, здравна грижа и да подобри условията за живот. Завидната финансова подкрепа бе осигурена от института Отворено общество и Световната банка. На полувремето на десетилетието и ЕС се включи в интеграционния план, като задължи през 2011 г. своите членки, да разработят съответна стратегия. Но ромското десетилетие така и не успя да надскочи сухите декларации на правителства и НПО, и видими резултати няма. Вълшебният ефект „преди/след“ в ромските квартали не действа – там преди и след десетилетието мизерията е същата. Схлупените тухлени бараки все още са неизмазани, а импровизираните улици, които няма да откриете в нито една карта, са покрити със слоеве кал, но не и с асфалт. Всяка къща е със сателитна чиния, но животът не тече пред телевизора, а на улицата, където в неописуема мърсотия играят деца, наглеждани от невръстните си майки и баби. В такива гета живеят поне половината от българските роми, а две трети от тях през живота си не напускат махалите. Десетилетието на ромското включване не успя да промени тези статистически данни.

Защото десетилетието остана на хартия и не успя да прескочи от докладите и конференциите „на терен” в ромските махали. Инициативата не намери (или не пожела да намери) роми, които да се превърнат в движещата сила на интеграцията, а остави тази работа на чиновниците. Според неправителствените защитници на човешките права десетилетието не успя, защото правителствата така и не приеха ромите за равноправни партньори, но това е само част от проблема. Другата част се отнася до това, че народилите се ромски организации и партии-еднодневки (не без финансовата подкрепа на десетилетието) така и не се превърнаха в защитници на интересите на хората в махалите. Защитниците на човешки права забравят и друго – освен права хората от едно общество имат и задължения, например задължението да изпращат децата си на училище. До края на десетилетието на ромското включване не се случи нищо осезаемо. Остана само горчивият вкус на безсмислено и безрезултатно изхарчени пари.