1971 година: „Вземи в тоя хубав ден една българска роза от мен”

„За последен път тя разтваря крила. За последен път синевата гребе.

Ах, сбогува се тя с тези свои поля, с тези хълми край тях и със свойто небе!”

Това са стихове на Дамян Дамянов, които по музиката на Тончо Русев се превръщат в песен, изпята от Лили Иванова в първите дни на 1972 г. "Птицата" е посветена на едно от най-големите музикални дарования у нас – Паша Христова. Броени седмици преди това българската и европейската сцена загубват един от най-силните си и запомнящи се гласове. Паша Христова е на 25 години, когато загива в самолетната катастрофа на Летище София. В кратката си, едва петгодишна кариера, тя има над 40 записани песни в БНР и общо 60 за фонда на Радиото, Телевизията и „Балкантон”.

Една българска роза

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Песента „Една българска роза” по музика Димитър Вълчев и текст Найден Вълчев в изпълнение на Паша Христова печели през 1970 г. първа награда на „Златният Орфей“, както и „Мелодия на годината“ през 1972, а през 2000 е обявена за песен на столетието. Заради своето сценично присъствие, неоспорим талант и богат диапазон на гласа, става любима на публиката още от самото начало. Първата песен, която тя записва през 1966 г., е под съпровод на „Студио 5“ – „Щъркелът пристигна пак”, по музика на Зорница Попова. Малко преди това е попаднала в радиото, за да учи в новосформираната Студия за естрадни изпълнители. Преди да стигне до големия подиум работи известно време като чертожничка в Института за електрокари. Когато постъпва в Ансамбъла на строителни войски като солистка, идва и първият и успех. На Фестивала на забавната песен в Сочи, Русия, през 1968 г. печели златен медал и първа награда с песента „Спри, време” по музика на Александър Йосифов. С всяка изминала година певицата показва все повече от интерпретаторските си умения и талант, а репертоарът й става все по-разнообразен . През 1968 г. заедно с Борис Гуджунов започва да пее в един от най-популярните състави в българската музика – „Оркестър София”.

През 1970 г. получава трета награда за изпълнител на Международния фестивал „Златният елен” в Брашов, Румъния. Представянето й в конкурса „Златният Орфей” е блестящо, както за нея, така и за авторите на песните „Една българска роза” и „Повей, ветре”. Те завоюват първа награда и Голямата награда – златната статуетка. Преди катастрофата певицата става носител и на първа награда на фестивала в Сопот, Полша, с песента на Чеслав Ниемен „Странен е този свят”.

Тази изключителна кариера приключва нелепо на 21 декември 1971 г. Малко преди полунощ, след дълго забавяне на полета, 25-годишната изпълнителка заедно с оркестър „София“ се качва на борда на ИЛ-18, с който трябва да пътуват за Алжир. Съветският самолет току-що е излязъл от ремонт, но очевидно поправките му не са извършени правилно. Когато машината набира скорост за излитане, се появява силен страничен вятър и я накланя. При удара на крилото в пистата корпусът се пречупва на две, двигателят се откъсва, а самолетът избухва в пламъци. От 73 души на борда загиват 32, като сред тях е 6-членният екипаж. Спасяват се част от пътуващите в задната му част – Борис Годжунов, Янка Рупкина, Мария Нейкова…

Бяла песен

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Последната си награда Паша Христова получава посмъртно – „Бяла песен“ по музика на Димитър Вълчев и текст на Петър Караангов е обявена за „Мелодия на годината”.

В навечерието на Коледа, на 23 декември 1971 г. Паша Христова е изпратена от многобройни почитатели на Централните софийски гробища. Големият й талант и изключителни гласови качества не позволяват да умре споменът за нея и песните, вълнували цяло поколение. Тя остава като символ на един от най-силните периоди в развитието на българската забавна музика и пример за поколенията български изпълнители след нея.

Споделете

1971 година: „Вземи в тоя хубав ден една българска роза от мен”

Още от категорията

1995-1997 г. – Зимите на нашето недоволство – част I

1994 г. – Лятото, в което Господ беше българин

1993 година: Любен Беров – „сламеният човек”

Българско Национално Радио