Годината е 1967, когато за културата в България се говори с термини като „културен фронт”. Провежда се Първият конгрес на българската култура, а задължителната идеология принуждава да се създават поръчкови произведения в литературата и останалите изкуства. През 60-те години в България обаче е и първият пробив на модерното време в едно монополно идеологически митологизирано пространство. През 1967-ма излизат произведения като „Върхове” на Константин Константинов, „Фрагменти” на Атанас Далчев и „Диви разкази” на Николай Хайтов, които могат да се нарекат пробив. И това веднага се усеща. В рецензиите за „Диви разкази” се казва, че те излъчват „буйна и опияняваща жизненост”, „неудържима българска сила”, „вътрешна, дълбоко скрита и покоряваща чистота”.

Николай Хайтов влиза в литературата като че ли случайно. По професия е инженер-лесовъд.Уволнен дисциплинарно и изключен от Партията, с присъда 8 години строг тъмничен затвор, която е отменена след две години обжалване, той трябва да намери препитание на семейството. Започва да опитва с очерци и репортажи, после излиза първият му разказ, вторият, третият…Идеята за най-добрата му книга обаче зрее с години.Тя се появява на страниците на дневниците му още от 1960-а: „Направих „производствен” план... „Родопски легенди”. Това трябва да са разкази като „Старопланински легенди” на Йовков, макар и не така хубави. Легендите не са още премислени и трябва да има нещо легендарно – било любовта, било сатанинската сила, било някакъв подвиг в името на децата.”

Как точно работи писателят, за да създаде своя шедьовър? Нека да чуем разказа му, съхранен в Златния фонд на БНР:

Така стават при мен нещата – нещо отвън ме докосва, припалва. Но има някаква идея – нещо красиво, което да ме възхищава. Обикновено това събужда моята чувствителност. И след като се оформи идеята , започвам да пиша. Интересно е, че винаги измислям финала. Разказът може отвсякъде да го започнеш. Може да го прекараш откъдето си искаш. Но трябва да го свършиш така, че идеята да бъде внушена по един художествен начин.То се нарича в строителството „свиване на кубето”. Когато се прави една черква, нагоре вървят прави, елементарни зидове. Когато почне свиването на кубето, става мъчно. Това е стигането до финала. Горе-долу това е начинът на писане на всички произведения, на които аз съм автор.”

„Диви разкази” представят „изчезващи обичаи и нравственост, отиващи си изблици на човешки страсти и човешки отношения” пише литературният критик Йордан Василев. Приветстван от читатели и преса, успехът на сборника е категоричен, а Хайтов става носител на Димитровска награда през 1969 г. Седем години след излизането на книгата обаче избухва бурна полемика заради едно закъсняло неочаквано твърдение на „научната” критика, че „нравствените устои на книгата са съмнителни”. Така или иначе, в следващите години тези страсти затихват, но малко или много, „Диви разкази” си остават неопитомени. И вероятно заради това – едни от най-добрите в съвременната българска литература.