Линейка пътува за адрес в една ромска махала. Тъй като в махалата липсват улици и номера, съседски момчета с мотопед ескортират екипа на спешната помощ. Пред огромна дупка линейката спира рязко, каращите зад нея момчета се блъскат в линейката и едното от тях е леко ранено. Лекарката слиза, за да се погрижи за раненото момче. В това време приятелят му започва да я ругае и удря в главата, защото линейката е предизвикала удара.

Този случай от миналата седмица разбуни общественото мнение в България, но той далеч не е единственият. Което предизвика емоционалната реакция на здравния министър Петър Москов, линейките на „Бърза помощ” да не се отзовават на адреси в ромските махали, ако сигурността на екипите не е гарантирана. Москов се аргументира с факта, че три от четири инцидента с лекари на спешната помощ се случват в ромските квартали. Изказването на здравния министър предизвика истинско цунами от интерпретации и обвинения. Правозащитната организация „Български хелзинкски комитет” определи думите на Петър Москов като „расистка заплаха”, а опозиционни политици използваха момента да поискат оставката му. Лекарите обаче застанаха като един зад министъра и линейките в страната са закичени с плакати в негова подкрепа. Социалните мрежи също преливат от призиви в защита на здравния министър.

До тази вълна от обществени реакции може би нямаше да се стигне, ако България беше напреднала в интеграцията на ромското си малцинство. Ромите живеят в условия на пълна липса на държавност, а в тяхното съзнание трайно се е настанило чувството на безнаказаност. В ромските махали живеят хора, които в редки изключения ходят на работа, а децата им – на училище. Трудно можем да си представим, че жителите на тези квартали плащат каквито и да е данъци и най-вероятно изобщо не са адресно регистрирани. Със сигурност не са здравно осигурени, поради което пък издевателстват над екипите за спешна помощ и се обаждат на 112 дори и при хрема. А спешната медицинска помощ не прави разлика между здравно осигурен и неосигурен пациент.

Критиката на правозащитниците към думите на здравния министър Петър Москов е основателна. От всяка гледна точка – хуманна и правна. Но не бива да остава настрана фактът, че радетелите за спазване на човешките права наблюдават почти ежедневните нападения над лекари в ромските махали от удобния диван в къщи. От един момент нататък искането на правозащитниците, здравният министър да се изразява и действа политически коректно, е лицемерно. Защото ежедневието на спешните екипи в ромските квартали очевидно е придружено от бруталност, насилие и безнаказаност, но вината не е само на ромското малцинство. Тя е на всички нас, които представляваме българското общество, включително и на правозащитниците.

Бруталност, насилие и безнаказаност има не само в ромските махали. Има ги и в хилядите обезлюдени села, където беззащитни възрастни хора са ограбвани и малтретирани от години. В полицейските хроники няколко откраднати кокошки и буркани със зимнина може и да спадат към графата „дребна престъпност”, но за хората с мизерни пенсии откраднатите дреболии понякога са въпрос на оцеляване. Блюстителите на реда са вдигнали ръце от ромските набези, но не го признават открито, защото се държат политически коректно.

Дали онези радетели за политическо коректно поведение и спазване на човешките права, които остро критикуваха здравния министър за емоционалния му изблик, биха загърбили безкрайните си безплодни конференции и семинари за ромското включване, за да поработят върху практически приложима ромска интеграция в дългосрочен план? Едва ли. Също така едва ли осъзнават, че живеем в общество, което много би искало да е либерално и здраво стъпило върху общочовешките ценности, но всъщност се състои от бедни и индиферентни граждани. А пребитите лекари от спешната помощ са само част от пъзела.