Едно от най-впечатляващите за българската култура събития през отиващата си година безспорно е наградата „Аполинер” на Аксиния Михайлова. Френското отличие за поезия бе връчено на българската поетеса за последната й стихосбирка Ciel à perdre („Небе за изгубване”), написана на френски език. „Аполинер” е сред най-значимите в света на литературата и рядко се присъжда на чужденци. Но това, което отличава поезията на българката, е неподправеният изказ, „без излишна философия и пренатоварена метафоричност”, както казва един от членовете на журито Ги Гофет. И още: „В стиховете на Аксиния виждате една истинска жена, очакваща, работеща, поставена в своето всекидневие, където вари сладко и поглежда през прозореца към градината, и заедно с това реди думите, които са обикновени. Но тези делнични предмети и действия са натоварени с толкова много образност и емоция.”

Аксиния не се чувства по-различна след получаването на престижното отличие. Единственото, което се е променило за нея е читателският интерес. Веднага след оповестяването на наградата, предишни нейни стихосбирки на български език започват да се търсят усилено на книжния пазар у нас и дори на места са изчерпани. Що се отнася до френската публика, тя също сърдечно приема нашата поетеса. „Радваха ми се, изказваха желание да посетят България”, споделя преживяното в Париж поетесата ни. За любовта си към книгите и поезията тя казва:

„Книжното тяло за мен е много важно – да извадя, да пипна книгата, да я усетя как мирише, да ми прошумолят страниците, да си я сложа до леглото, да я извадя в автобуса. Явно съм друг тип закваска, друго поколение, по друг начин възпитана и отрасла. За мен хартията ми е важна, друго усещане ми създава, по-човешка ми е. Един текст, написан и четен на компютър е различен от текста, който се чете на хартия. Ако питате хората, които пишат поезия, защото съм разговаряла и с други хора, когато пишеш стиха на ръка, на къс хартия, с мастилото, твоя почерк … Той все още е прекалено много твой и ти не можеш да се откъснеш от него. Написваш го на компютъра и по някакъв начин екранът ми го оттласква и ми става много по-лесно да работя. Тези няколко сантиметра, от очите до екрана, е нещо не толкова физическо, колкото психологичен момент. И може би това, което е свързано с акта на писане е свързано по някакъв начин и с книгата и хартията ни прави текста по-близък. Поезия ще се чете, това е сигурно, защото тя е най-висшата концентрация, тя е от друг порядък. Човек е устроен така, вътре във всеки човек има нещо поетично. Не е задължително да пишеш стихове, защото поезията не е само написаното слово. Поезията, това е способността да видиш един хубав цвят, едно хубаво растение на прозореца, една хубава арка на катедрала, едно хубаво небе. Когато съм се разхождала по бреговете на река Сена, винаги съм се чудела какво толкова му е на това парижко небе, че всичките го описват. Човек наистина трябва да дойде и да го види как много бързо се променят цветовете, за мигове и как за две поредни минути небето вече не е същото. Това също е поезията и аз мисля, че човек го носи вътре в себе си. За съжаление нещата, с които се занимаваме напоследък ни слагат един похлупак и много рядко ни се предоставя тази възможност да погледнем над похлупака. Не се страхувам за поезията, няма да изчезне.”

Аксиния Михайлова е автор на поетични книги. Стиховете й са превеждани на френски, румънски, словашки, сръбски и хърватски език. Носител е на няколко литературни награди за поезия и превод. Тя представлява страната ни в поетичното движение "Предмостие на Изток", което обединява поети от 11 страни от Средна и Източна Европа, под егидата на Театър Молиер – Дом на поезията, Париж. Член е на Българския хайку-клуб от 2001 г.