На 14 ноември, в рамките на фестивала „Киномания”, ще бъде показан документалният филм „Чуй” на журналистката Диана Иванова. Четвърт век след началото на демократичните промени той ни връща към историята и ролята на Радио „Свободна Европа” в тези промени. Защо създадената от САЩ медия в Западна Германия е била смятана за един от най-опасните врагове на комунизма и какво я е превърнало в източник на информация и алтернативни мнения за поколения българи?

„Във филма има три лични истории на три жени, които споделят много емоционално за това какво „Свободна Европа” означава за тях и техните семейства” – разказва в интервю за Радио България Диана Иванова. „Свободна Европа” запълва една липса на истина, липса на факти. Аз съм родена през 1968 г., много малко съм слушала, до 1986-а живеех в Михайловград, вкъщи не се хващаше добре. Но си спомням, че първата информация за Чернобилската авария беше дошла от „Свободна Европа”, беше ни предадена, така разбрахме за нея. Така че „Свободна Европа” от една страна е била място, от което можеш да чуеш и друга гледна точка, за да мислиш. Невинаги тази гледна точка може би е твоята, невинаги тя е вярната или правилната, но по някакъв начин радиото дава друг поглед, чисто интелектуален, ако щете, към случващото се, боравейки с огромни информационни източници, които тук не бяха позволени.”

Според Диана Иванова това радио чисто емоционално е променило съдби – дори на тийнейджъри, на хора, които през 60-те и 70-те години слушат музика от него. „На различни поколения то дава различни неща. Но тази емоция, която аз усетих чрез слушателите, беше изключителна. И ми се искаше да я предам с филма, защото тя ги е накарала да направят един нов избор в живота си по-късно. Радиото имаше още един много силен период през 90-те години. Тогава беше и кризата при управлението на Виденов – едно изключително потъване на България надолу. И в този период радиото отново изигра много съществена роля, защото събра екип от изключително талантливи журналисти, всеки със свой собствен облик. То не служеше на някоя икономическа групировка, а постепенно ставаше ясно, че България се парцелира на отделни сфери на влияние. Радиото можеше да си позволи куража да бъде критичен наблюдател на всичко това, но също да търси и позитивни примери, да сравнява процесите с останалите страни в постсоциалистическия преход.”

Диана Иванова работи в „Свободна Европа” до 2003-та. За да направи филма, е изследвала много архиви на радиото. Какво я е впечатлило най-силно?

„Това, което най-много ме впечатли от архивите, останали от него, са интервютата от 1989 година. Те са направени основно от Румяна Узунова, но и от нейни колеги, които й помагат за тях. Тя не е единствена, тя е част от огромен екип. Има потресаващо силни интервюта с изселените български турци и с хора, които тогава са разпръснати из цялата страна и нямат друга медия, която да се интересува от тях. Много ме впечатляваше поведението на самата Румяна Узунова – изключително човешко и емпатично с начина, по който изслушва: чувам ви, съчувствам ви. Тя не задава въпроси. И това е нещото, което на мен много ми се иска да бъде чуто от филма. Затова името „Чуй” идва от силата на тези думи, които тя казва. Колко сила има в това „Чуй” и „Чувам ви”, когато то е казано с абсолютна човечност.”

Другото, което впечатлило Диана Иванова, са пропагандните филми срещу радиото от 60-те и 70-те години, както и от края на 1989 г. Един пример – българин се връща в страната като разочарован от Запада, а всъщност му е поръчано да се върне от Държавна сигурност, но нашата аудитория никога не разбира това. Част от филма е станал и един запазен разпит с поета-дисидент Петър Манолов от 1989-а – за това какво може да каже в ефира на „Свободна Европа”, което тогава е нямало как да каже на друго място. Представени са гледните точки както на слушатели, така и на журналисти, служители на Държавна сигурност, агенти, американски директори. „И в това противопоставяне на тези различни светове аз оставям на зрителя сам да усети и разбере онова време. За мен беше важно да оставя архивът да говори сам. В този филм няма мой глас, всичко е разказ от хората и архивите” – обобщава Диана Иванова.