Преди 25 години, на 10 ноември, пленум на Централния комитет на БКП  освобождава от поста генералния секретар на партията Тодор Живков. Отива си една епоха в историята на България, започва преходът към демокрация и пазарна икономика. Какви са външните и вътрешни причини за промените в Източна Европа преди четвърт век?

„Промените са свързани с отношенията между двата големи блока, които се оформят, и техните лидери САЩ и Съветския съюз.Свързани са с поражението на Съветския съюз в надпреварата, наречена Студена война. За страните от Източна Европа те са предизвикани от кризите, които настъпват в СИВ и Варшавския договор. Но и в отношенията между новия съветски лидер Горбачов и старите лидери на тези държави” – посочва доц. д-р Илияна Марчева от Института за исторически изследвания на БАН. Според нея, въпреки че на повърхността са политическите причини, промените са обусловени и от други фактори. След Втората световна война започват индустриализация и урбанизация, които раждат новата средна класа. Тя вече живее в големите градове. За сравнение – у нас през 1939-та 80 процента от населението е селско, а през 1989-та в градовете вече живеят 67 на сто.

„През 1944 година има 8 университета с 15 хиляди студенти, а през 1989-та вузовете са 30 със 133 хиляди студенти – отбелязва доц. Марчева. – Провежда се политика за научно-технически прогрес, интелектуализация на труда. И всичко това се отразява върху социалната структура на България, а и в другите източноевропейски страни. Изграждането на новата средна класа е характерно и за Западна Европа по това време. Но, докато там обществото е плуралистично, в източноевропейските страни има диктат на една идеология. Обикновено става дума за комунистически или социалистически партии, около които има присъдружни организации. Но, като цяло, управлението е еднопартийно. По тази причина, в края на 80-те, тази голяма нова средна класа, в която влизат чиновници, учители, научно-техническа и художествено-творческа интелигенция, военни, се стреми към много повече индивидуални свободи, които не намира в тогавашната система.”

Един пример – завършилите висшисти са изпращани задължително на работа за  три години в провинцията. От друга страна, управляващата политическа класа в 70-те и особено през 80-те години, се опитва да се самовъзпроизведе – да даде възможност на своите наследници да застанат без никакви усилия начело на управлението. Висшето образование не е достатъчно, за да просперираш, което е естественият стремеж на средната класа. Така пътищата за напредък през 80-те години се стесняват пред нея. И тя се чувства ощетена, търси възможности за социално и политическо израстване. Затова сред интелигенцията, особено хуманитарната, се раждат настроенията за свобода. Всичко това се случва във времето на силна урбанизация.

„От 106 града през 1946-та година, имаме 220 през 1989. Ако през 1946 година 4 града са с над 50 хиляди жители, през 1985-та такива са 27. А големият град предполага задоволяване на нарастващите и по-специализирани нужди на населението. И в един момент се оказва, че икономическата система не е способна да ги задоволи. Тя контролира потреблението с цените, които задържа, и с дотиране на производството. Така в края на 80-те години продължава да се възпроизвежда т.нар.„равенство в бедността”. В същото време на Запад научно-техническата революция дава своите плодове, започва и информационната революция, расте потреблението, всичко това облекчава бита, труда на хората.”

Промените в Източна Европа протичат по различен начин – чрез т.нар.нежни революции, но и с кървавата революция в Румъния. Както отбелязва Илияна Марчева, у нас може да се говори за едно малко закъсняло дисидентство. Т.е. – макар и по-бавно, отколкото в другите страни, се организира част от интелигенцията, която през 1988-а вече поставя политически и морални претенции към управляващите комунисти. Промяната обаче се извършва под формата на „дворцов преврат” – уточнява тя.

„Всъщност се реализира замисълът на Горбачов, на неговите хора в Политбюро в лицето на Петър Младенов и Андрей Луканов, на почти всички от обкръжението на Тодор Живков, да го свалят на пленум на 10 ноември и с това да осигурят своята легитимация във властта. Оказва се, че комунистическата партия в България е доста силна и влиятелна по време на прехода. Тя печели абсолютно мнозинство на първите свободни избори от юни 1990-та за Велико народно събрание. Изведнъж обаче тази партия трябва да съчетава своята лява риторика с изискванията на десния преход. И това води до забавяне на процесите, които са свързани с преодоляване на еднопартийността и установяване на демократически плурализъм, както и с ликвидиране на държавната икономика и създаване на частна пазарна икономика.”

БСП и правителството на Луканов поръчват програма в стил „шокова терапия” на американските икономисти Ран и Ът. Но се страхуват да я приложат, защото ще влязат в конфликт със своя електорат и неговите нагласи. От друга страна, според д-р Марчева, българското дисидентство, което се оформя като антикомунистическа опозиция в лицето на коалицията СДС от 7 декември 1989 година, като че ли няма самочувствието на революцията в Унгария от 1956, на полските събития, на Пражката пролет от 1968-а. И затова  идеологически се придържа към рецептите на неолибералния преход към пазарна икономика, без да се съобразява достатъчно с условията в България. Най-общо казано: „шокова терапия” под формата на бърза либерализация, приватизация, демократизация. Особеност на прехода е и че в търсене на социална база, антикомунистическата опозиция се съгласява на реституция на земята и градската собственост в реални граници, която да предшества приватизацията. И това също, по думите на доц.Марчева, се отразява върху икономическото състояние на българското общество, налице са дезорганизация в селското стопанство и  деиндустриализация. И става причина за по-късното ни приобщаване към евроатлантическите структури в сравнение с други източноевропейски страни. България  е приета в НАТО през 2004, а в ЕС – през 2007. Какво спечелихме и какво загубихме след датата 10 ноември?

„Според мене ние спечелихме от това, че идеите за демокрация, за плурализъм, за уважение към личността, независимо от раса, пол, статут, станаха норма в общественото съзнание. Освен това, станахме много мобилни. Вече никой не  се страхува от широкия свят. Екологичното съзнание обхваща все повече обществото. Виждам, че особено младите хора все по-активно проповядват здравословен начин на живот. Това са безспорни придобивки от прехода.А какво загубихме?  Като историк мога да кажа, че, според мене, загубихме идеята за ценност на общността, на семейството, на фамилията, на съседите. Отричайки онова общество, което беше насилствено колективистично, стигнахме до другата крайност – на индивидуализма. Обаче историята показва, че индивидът трудно оцелява без общността.”