Анна Томова-Синтова е отново в България. За трети път тя изнася майсторски клас в Националната музикална академия „Панчо Владигеров” в София. Участници в него са млади оперни певци, голяма част от тях студенти, които от 20 октомври работят с нея в залата на Академията. Най-добрите ще може да чуем съпровождани от Академичния симфоничен оркестър под палката на Григор Паликаров в гала концерт на 5 ноември в зала „България”. Майсторският клас на Анна Томова-Синтова бе отворен за публика и мнозина се възползват от възможността да се докоснат до оперната прима. „Мисли напред, води фразата” – често съветва тя младите певци, а след всяко добро представяне окуражава с „Браво”. Напълно отдадена в работата си, Анна Томова-Синтова показва фразите, седнала на стола играе образите от ариите им като казва: „Вярвай ми, довери ми се и усети това, което пееш”. И още: „Когато гласът е овладян, той става много по-въздействащ”.

Вие сте вдъхновение за младите певци, участници във Вашия майсторски клас в Музикалната академия в София. Респектът се усеща, наред с добрия контакт между учител и ученик. А Вие от кого сте се учили, кои са вашите вдъхновители?

Музиката и животът. Стремяла съм се да живея сравнително нормално, доколкото това е възможно за една оперна певица. В това отношение много ми е помагало семейството, което винаги е било опора за мен – съпругът ми, по-късно и дъщеря ми. Аз на млади години направих дом и семейство и така цялото ми развитие вървеше успоредно като майка и съпруга, и певица. Това е един полюс, който ме е държал към нормалната страна на живота и до голяма степен е обогатил израза ми като творец. Любовта към музиката и изкуството, към красивото винаги ме е вдъхновявала и ми е давала сила. Чрез нея аз съм изпълнявала задачите си както на сцената, така и в живота.

А кога дойде моментът, в който решихте да предадете опита си на младите като водите майсторски класове по цял свят?

Още в разгара на моя път имах желание, но го осъществих когато намалих ангажиментите си. Решаваща роля в това отношение изигра един от последните ми разговори с Херберт фон Караян. Той държеше да му обещая, че един ден ще предам знанията и натрупания опит си на младото поколение певци. И се радвам, че това се осъществява, наистина по цял свят, с доста тежки задачи понякога. В България дойдох директно от Залцбург, от Лятната академия, в която участваха кандидати от цял свят, включително и от Индонезия. Много е голям интересът от Азия, има много хубави гласове от Корея, и разбира се, Италия, Финландия, Германия, Америка, Канада, Русия, Северния полюс…

По-трудно ли е днес на младите оперни певци да изградят кариера, като имаме предвид дигиталния свят, в който живеем?

Мисля, че да. Защото ако нещо липсва днес, това е вдъхновението и известна доза идеализъм. Без идеализъм няма изкуство. Живеем в епохата на бизнеса, на новите технологии, епоха, която има своите положителни страни. Но свидетел съм, че младите хора не отстъпват и вървят напред, носят изкуството в себе си. Лично при контакта с мен съм щастлива от напредъка им. Те са жадни, попиват, независимо от записите, които имат и слушат, това е хубаво. Докато съм в състояние, лично, на живо ще предавам своя опит. Правя го с много любов спрямо младата генерация.

Чух Ви на няколко пъти да казвате „Не имитирайте.”

Да, защото аз показвам насоката, опитвам се да ги потопя в съдържанието на това, което пеят, то да бъде изживяно. Знам, не става от днес за утре. При мен е вследствие от многогодишния ми опит. Показвам го, като целта ми е да не копират, а да го почувстват.

Трябва да отбележим, че продължава да бъде разпространено сред младите български певци т.нар. силово пеене, с много въздух, с пълен глас, което не им помага на сцената.

То не е в рамките на изискванията на композиторите, особено при представителите на Веризма. Да не говорим и за Верди, Пучини, Щраус. Често след едно голямо форте следва контрастно пиано – това са цветовете на живота, които предаваме чрез музиката.

Трудно е на младите изпълнители, залитат да покажат красотата и силата на гласа си. Как може да се преодолее това, чрез много работа, сигурно?

Чрез много работа, чрез силно желание да бъде почувствана музиката, с отворено сърце и стремеж да бъде хваната линията на интерпретацията. Изкуството не е цел на самопоказване, ние сме длъжни да му служим и да предаваме това, каквото то иска от нас. Известна доза скромност, известна доза самокритичност, разбира се, самодисциплина. Всички големи изпълнители имат тези цветове и отсенки, които правят добра интерпретацията. Когато има интерес – това може да се постигне. Аз работя в тази насока, и то безпощадно. И мога да кажа, че има добри резултати. Правя го в интерес на младите. Искам да отбележа, че това е моят трети майсторски клас в Академията. Разликата в нивото на самите студенти, което говори и за работата с техните преподаватели, е по-високо. Вече ги виждам по-подготвени. Нашият манталитет играе роля да искаме да се показваме повечко, но затова идвам аз, да се опитам да им предам усет за това, което пеят, да мислят, да чувстват. Казвам им: „Вие ако толкова много плачете и страдате на сцената – долу, в публиката никой няма да плаче и страда. Имате да показвате едно голямо изкуство с много чувство!”.