Колкото и странно да звучи, дори в еднопартийните системи има борба за власт. Тя не се води явно, а чрез задкулисни планове и интриги. Тези вътрешнопартийни ходове започват още към края на 1947, веднага след като опозицията в България е ликвидирана. Властта е в ръцете на комунистите, на бивши политзатворници и партизани. Но се оказва, че дори сред тях могат да се открият „врагове с партиен билет”. Репресиите започват с вицепремиера Трайчо Костов. Заради това, че не допуска съветниците от СССР до секретна търговска информация у нас, той е посочен от Москва като мишена за саморазправа. През 1949 г. е образуван процес срещу Костов и други, обвинени в шпионаж, за вредителски действия и създаване на „заговорнически център срещу народната власт”. Костов е осъден на смърт и е обесен. На доживотен затвор в същия процес са осъдени и други министри. Около средата на 50-те години този вид съдебни репресии срещу членове на комунистическата партия на ръководни постове приключват. Вътрешнополитическите борби за власт продължават по друг начин. На 2 април 1956 г. в София започва заседание на ЦК на БКП, което продължава пет дни. Преди пленума Тодор Живков – първи секретар на ЦК на БКП, е имал тайни срещи в Москва с лидера на ЦК на КПСС Никита Хрушчов и е съгласувал с него завземането на властта. На пленума централно място заема осъждането на култа към личността на Сталин и на предишния държавен лидер Вълко Червенков. Година след смъртта на Георги Димитров през 1949, умира и наследникът му на поста Васил Коларов. Така Червенков става безспорният лидер на комунистическата партия. След смъртта на Сталин обаче той започва да трупа черни точки и пред новия ръководител на СССР Хрушчов. Подготвилият и организирал Априлския пленум Тодор Живков е човек, успял да спечели доверието на Хрушчов. В София Живков написва доклада в пълна тайна, но го занася на съветския посланик за одобрение. След пленума Тодор Живков остава Първи секретар и укрепва позициите си. Това, което реално се случва през 1956 г. е, че се слага край на култа към Вълко Червенков, за да се създаде култ към личността на Тодор Живков. На обществото се вменява, че държавата може да допусне грешки единствено по вина на някой самозабравил се лидер. Така цялото зло на самозабравилата се тоталитарна машина се приписва на Вълко Червенков. Априлска линия, априлско поколение, априлски съревнования бележат едно след друго десетилетията на тоталитарната държава. Развиват се и се налагат тезите за ползите от априлската линия: че селското стопанство и ТКЗС-та са укрепнали и разширени, че заплатите на нископлатените работници и служители са увеличени, че са се разширили правата на ръководителите на предприятия. Априлският пленум е началото на „истинския социалистически живот”, чието автентично лице е Тодор Живков. Можем да го чуем в запис от Златния фонд на БНР, направен през 1956 г. – няколко месеца след Априлския пленум:
http://liternet.bg/publish/aalipieva/aprilski.htm
"Митичният Априлски пленум от 1956 година и митичното априлско поетично поколение", проф. Антоанета Алипиева
Това, което става по света, ни засяга. И колкото повече си затваряме очите, че ни засяга, колкото повече се затваряме във вътрешните си проблеми, стесняваме хоризонта си, толкова всъщност по-неадекватни сме при взимането на решения вътре в..
България няма своя Пражка пролет, няма Нежна революция, „Солидарност”, дисиденти от мащаба на Хавел и Валенса. Основните причини за това са народопсихологията ни и репресиите срещу интелигенцията след просъветския преврат на 9 септември 1944 г...
„Интервю в утробата на кита” - Къде беше - питат ме - повече от три десетилетия? - Бях в утробата на Кита. Всички виждате, нарочно питате. - Как прекара - питат ме - три десетилетия в търбуха му? -..