Преди 106 години на 22 септември България обявява своята независимост от Османската империя. Този акт става възможен три десетилетия след Руско-турската освободителна за страната ни война, през които Княжество България все още е васално на султана. „Според практиката през XVIII и XIX век новите държави не получават веднага независимост – казва в интервю за Радио България доц. Валери Колев от СУ „Св.Климент Охридски”. – Ако погледнем други страни в региона: Румъния, Сърбия, Черна гора, те по същия начин най-напред са автономни васални княжества и чак след това стават независими държави.” Какви са негативите от 30-годишния васален статут на България?
„Много неща има, с които Османската империя практически е пречела на свободното развитие на България. Да кажем, например, жп линията Цариград-Одрин-Пловдив-София-Цариброд. Българската държава е нямала никакви права върху нея, все едно е извън територията й. Нямала е право да назначава дипломатически персонал от по-висок ранг дори в съседните три страни: Сърбия, Румъния и Османската империя, без одобрение на Високата порта. Общо взето, много уж дребни на пръв поглед ограничения, но всяко е било някаква практическа пречка пред България. Например дълго време се е водел спор на какъв език трябва да бъде дипломатическата кореспонденция между двете държави. Дали българската държава има право на собствена валута, да създава свои марки, да поддържа своя пощенска служба, да има собствени паспорти. А ако тръгнем да пътуваме, всеки път е трябвало да ходим до Цариград – да си вземем паспорт от тамошната паспортна служба. Представете си при онези комуникации какво означава това.”
Разбираемо е защо българските следосвобожденски правителства – още от първото, на Тодор Бурмов от 1879 година, започват постепенно да отхвърлят тази васалност и да разширяват суверенитета на държавата. В продължение на 30 години партиите, които идват на власт, следват неизменно тази политика. Какви са причините в международен и вътрешен план за акцията „Независимост” именно през 1908 година?
„Първо, през юли 1908 година в Османската империя избухва т.нар. младотурска революция, когато желанието за конституционно, парламентарно устройство на империята надделява най-вече във военните среди – отбелязва доц. Колев. – Те свалят султан Абдул-Хамид ІІ и обявяват възстановяването на Конституцията от 1876 година. Разбира се, това е грандиозна криза за тази твърде консервативна, почти склерозирала империя. Едновременно с това, към 1908 година е изтекъл 30-годишният срок от Берлинския договор на Великите сили, с който Австро-Унгария е окупирала Босна и Херцеговина. Тя, разбира се, не е искала да се изтегли оттам, а окончателно да присъедини богатата босненска провинция. И при това положение се появява единство в намеренията на Австро-Унгария и България за това да бъде нарушен Берлинският договор.”
През лятото на 1908 година във Виена и Будапеща се водят тайни преговори между българския княз Фердинанд Сакскобургготски и австроунгарския император Франц-Йосиф. Няколко пъти българският премиер Александър Малинов, пътувайки из Европа, минава през Виена и Будапеща, участва в преговори, дава съгласието си за промяна на статуквото. Спусък на акцията за обявяване на независимостта стават две събития. Едното от тях е началото на голямата транспортна стачка в Източните железници на 5 септември 1908 година, когато се парализират комуникациите в цяла Южна България. Така в Княжество България още веднъж се убеждават колко пречи уж формалната зависимост от Османската империя. Компанията на железницитемоли двете правителства – османското и българското, да ги окупират, за да се осигури експлоатацията им. Стачката е прекратена. България иска да ги одържави чрез изплащане, но преговорите се затягат твърде много. Второто събитие е една реч на новия младотурски Велик везир, който обявява, че ще бъде затегнат режимът около „автономните вилаети”, сред които е България. Българският дипломатически агент Иван Стефанов Гешов не е поканен на официален дворцов празник в Цариград. В знак на протест той е отзован в София заради незачитането на държавните права на Княжеството. Идеята за обявяване на българската независимост е дадена от френския посланик в Цариград – той намеква на българското правителство, че страната може да използва създалата се криза. За прогласяването на независимостта е избрана старата българска столица Велико Търново – в знак на приемственост с голямата средновековна българска държава. Манифестът, с който се обявява независимостта, е прочетен в старинната църква „Свети 40 мъченици”, след това – и на историческата крепост Царевец. Княз Фердинанд приема титлата „Цар на българите”.
„България получава равенство с другите европейски държави, повишава се статутът на българските дипломатически и консулски представителства – посочва Валери Колев. – Българската държава вече има право сама да води своята външна политика. Тя я е водила и дотогава, но сега отпадат изкуствените пречки от страна на Османската империя. Ставайки независима държава, страната има право да сключва самостоятелни търговски договори, без да се консултира с Високата порта, да определя сама митата, статута на гранични, паспортни служби. От друга страна, не трябва да забравяме, че с обявяването на независимостта, има и някои неща, които не са много положителни. Излизайки извън границите на Османската империя, всяка инициатива за подобряване на положението на българското население, което е останало в Македония /около 1 млн.300 хиляди души/, също и в Беломорска и Одринска Тракия /около 300-350 хиляди души/, вече се разглежда като намеса в делата на друга съседна нам държава. А дотогава българските правителства съвсем спокойно са имали право на такива инициативи – да се намесват в защита на правата на българите там.”
И не е случайно, че при много твърдата политика на управляващите в този момент в Османска империя срещу българското население, както и срещу другите християни там, българската държава и нейните съюзници Сърбия, Гърция и Черна гора се ориентират към решаване на националния си въпроспо военен път. Така, четири години по-късно, започва Първата балканска война.
Наричат Никопол "градът на вековете" заради неговата хилядолетна история. Той възниква като селище още през 169 г. по времето на римския император Марк Аврелий. През 629 г. византийският император Никифор III Фока преименува града на Никополис, което..
Дали сред експонатите в музеите могат да попаднат и някои фалшификати, дотолкова добри, че да не отстъпват на оригиналите – по тази тема се носят слухове и се правят спекулации, но в момента цяла поредица от исторически фалшификати гостуват като..
Комплекс от десетина малки къщички, разположен в южната част на Скалния град Перперикон, разкриха археолози под ръководството на проф. Николай Овчаров. По думите му, става дума за цял квартал, датиран от XIII – XIV век, който силно напомня на..
На 25 ноември Българската православна църка почита паметта на св. Климент Охридски. Виден архиепископ, учител и книжовник, той е един от..