Дамаск – Турция – бежанският център в Елхово – бежанският център в Овча купел – София, после Осиково, Родопите. Осиково – последното село преди Рибново, където след безкрайните завои пътят свършва. Пътят на Омар – майстора сладкар, Юсеф – шивача, Рафи – общия работник и техните семейства е дълъг. Път от ужаса на войната към бъдещето, в което вече са спрели да вярват.
„Дошли сте в Рая на земята, само че Адам и Ева вече изядоха ябълката”, обръща се Кадри към тримата мъже от Сирия по време на разговора ни. Той познава толерантността. Знае обаче и болката на местната реалност, която лекува с природно вроденото си чувство за хумор и самоирония. Те от своя страна са изцяло обърнати на Запад – Германия, Дания, Финландия – няма значение. Живеят с мисълта да заминат. Там, където ще има възможности. Там, където има за тях работа.
„Тук за вас няма, вие сте без работа и сте бедни, ние ли да вземем вашата работа?!”, обръща се Омар към събралите се с нас мъже от селото. И продължава: „В Дамаск бях майстор сладкар. Жена ми беше учителка. Имах апартамент, кола, пари, живот. Сега живея със срама, че не мога да предложа на дъщеря си бъдеще”. Дъщеря му Натали е на девет години.
Бащата на Моаз и четиригодишната Марам – Рафи, е палестинец, живял и в Сирия в бежански лагер. Сега заедно със семейството си е настанен в малка постройка в двора на местната джамия. Юсеф и жена му пък живеят при Мустафа. Той и съпругата му не само са ги подслонили, но и помагат на Юсеф с намирането на временна работа, с пари и храна.
Питам Мустафа какво може да накара човек да приюти в дома си непознато семейство от толкова далеч, а той ме гледа неразбиращо. „Как какво? Моите са далече. Работят в чужбина. И тези са нечии деца. И те са далече. Знам какво е да си далече и колко е трудно”. И се грижи за тях. А съпругата на Юсеф не се разделя от жена му. „Разбираме се”, казва Мустафа. „Юсеф ни разказва за Сирия. Видяхме снимки на разрушената му къща, сега семейството му е без дом. Една вечер ядем българско, една вечер – сирийско”. Просто всички те живеят заедно.
Когато разбира от телевизията за кризата с бежанците в края на миналата година, ходжата на село Осиково Джевдет се свързва със софийския мюфтия и казва, че иска да помогне. Някои от местните са се възпротивили на идеята запустялото училище да бъде превърнато в бежански център (не искат „гето” в селото), но в двора на джамията има празна постройка и той може да приюти в нея едно семейство. В началото на годината обаче три семейства накуп получават хуманитарен статут и трябва да напуснат центъра в Овча купел. И търсят за помощ софийския мюфтия. Той от своя страна се свързва с Джевдет ходжа. И така откликват две семейства от Осиково – на Мустафа и на местния доктор, а третото семейство е настанено в двора на джамията.
Сирийските бежанци обаче не могат да се успокоят. Те са намерили разбиране и гостоприемство в родопското село, но искат да продължат пътя си. А Европа е затворила границите си и иска визи за хора с хуманитарен статут. Мечтаният статут на бежанец получават малцина, а именно той предоставя на бежанците почти същите права, с които се ползват и българските граждани – в това число да пътуват и работят в чужбина. Мустафа разсъждава, че най-добре е за Юсеф и останалите да заминат. Но каналджийте взимат много – цената да те прекарат нелегално е между 500 и 1000 евро, а Европа е затворила границите. Местните споделят, че биха прекарали сирийските семейства през билото на планината, за да им помогнат. Страхуват се обаче, че в Гърция ще ги хванат и положението им ще стане още по-лошо.
Бежанците не искат да говорят за Сирия и да разказват за ужаса на войната. Както и не искат разговорът да се записва или да бъдат снимани. Техни близки са останали в Сирия и не искат да ги поставят в опасност, ако случайно властта види техни снимки или ги разпознае. След разговора ни Омар ни кани у дома – временния си дом в Родопите. И се извинява, че мястото е толкова тясно и бедно. „Много проблеми има във вашата страна. Това, което я прави обаче, са хората. И ние ще сме винаги благодарни”, казва Омар. След това мъжът с очила и шал, приличащ повече на интелектуалец от Париж, отколкото на бежанец в едно родопско село, става и отива да се моли в местната джамия. За бъдещето, което, както казва през тъжен смях, отдавна е спрял да вижда. Единственото, за което е благодарен, са тези бедни хора, които са ги приютили.
Снимки: Деница Каменова
Министерството на транспорта и съобщенията подкрепя идеята летище “София” да бъде преименувано на “Васил Левски” – най-безспорната личност в българската история. “ Искам да благодаря на академичната общност и особено на акад. Юлиан Ревалски..
Резултатите от пробите, взети от заразените стада край Велинград, са 100% достоверни и потвърдени с втора проба, съобщи пред БНТ Деян Стратев, зам.-министър на земеделието и храните. По думите му, гръцката частна лаборатория, в която фермери са..
По повод днешния Световен ден за борба със СПИН доброволци от Българския младежки Червен кръст в София ще направят на Моста на влюбените традиционната лента със свещи в знак на съпричастност с жертвите и носителите на заболяването. През целия ден..
Във Велинград се събраха хора от цялата страна на протест в подкрепа на фермери, чиито стада са застрашени от евтаназия. Недоволството е предизвикано от..
Жителите на Плевен ще изпратят 2024 г. с Коледно градче и срещи с Дядо Коледа. Тазгодишната празнична програма на общината ще стартира на 2 декември с..
В "България днес" на 29 ноември се спираме събитията с балкански адрес от изминалата седмица, събрани в традиционния ни петъчен информационен обзор "По..