В ерата на съвременните технологии, когато представите за пространство и време придобиват други измерения, хората стават все по-отчуждени. Благодарение на комуникациите, разстоянията вече не са пречка, но въпреки това все повече хора потъват в самотата си. Вече не познаваме съседите си, а срещите с близки и приятели са изместени от безкрайни разговори по мобилния телефон или в интернет. В надпреварата за материални придобивки, търсене на комфорт и икономическа стабилност, духовните ценности сякаш отстъпват на заден план. Според отец Добромир Димитров от църквата „Св. Великомъченик Мина” във Велико Търново тези динамични процеси подлагат на съмнение вярата в институциите, променят моделите на поведение, а в същото време хората непрестанно търсят цел и смисъл на съществуването си.

„Настъпва криза в семейството – казва отец Добромир. – Безразборните връзки, формалното отношение към околните уморяват човека. В него се поражда духовен глад. Това инстинктивно го тласка да търси исконното, вечното. В критични ситуации, когато сме изправени пред неизбежното, си задаваме въпроса за Бога и за Неговата помощ. Много хора си признават, че търсят Божията подкрепа, когато се случи нещо. Според мен това е положителното – да търсим Бога, когато се нуждаем от Него. Ако това е нашият начин на живот, ние Го търсим постоянно и изграждаме двустранна връзка. Много от нас имат някакво абстрактно понятие за Бога, че това е енергия, висша сила отвъд. Християнството обаче показва, че Бог е личност, приела човешки облик. Той е избрал да стане един от нас, да живее сред нас, да възкръсне заради нас, да вземе нашата човешка природа. Да общува с нас лице в лице, а не посредством някакви магични действия. Затова мисля, че човек, който открие това общение, намира своите търсения в живота и подрежда критериите си по важност и смисъл.”

В християнските представи Църквата е общност, в която присъстват събраните по покана на Господа. „Това е една жива общност, в която хората се познават”, отбелязва богословът. Според него Църквата е семейство. Когато редовно ходим в храма, откриваме познати лица, с които общуваме, а понякога се сприятеляваме. Големите празници се превръщат в нещо като припознаване на християнството като обществена религия. Религиозно чувство има във всеки човек. Да отидеш в храма и да запалиш свещ, да кажеш някоя молитва, е нещо обичайно, но в същото време е повърхностно изживяване на вярата:

„Друго е важното, това да останеш и да се включиш в живота на общността – казва отец Добромир. – То е нещо като живота на едно семейство. Не бих определил като здрава тази общност, в която хората не се поздравяват. Хората, които идват спонтанно от време на време в храма, трябва да видят любовта в църковната общност и да поискат да станат част от нея. Затова енориите са силни, когато хората се познават и живеят в един ритъм. Слава Богу, у нас има такива и това трябва да стане във всяка една енория. Църквата не бива да бъде смятана за магазин за религиозни услуги или институция със строга йерархия. Тя преди всичко е жив организъм и нека да направим така, че хората които идват, да намират смисъл да останат. А те могат да останат, когато ние се превърнем в една голяма прегръдка. Свещениците да бъдем прегръдка, която утешава, но не заклеймява, а се опитва да направи живота по-лек. Това пише и на иконата на Христос на иконостаса: „Дойдете при мене всички отрудени и обременени и аз ще ви успокоя.” Ние идваме в храма да си починем от нашите нервни сривове, да се освободим от греховете си, от миналото, с което често не се гордеем. Всеки, който погледне вътре в душата си, вижда това чувство за вина, което човешките взаимоотношения неминуемо пораждат. Цялата тази безнадеждност, която е обхванала българина, според мен е именно заради липсата на вяра. Нихилизмът, който ни задушава, се е превърнал в някаква обществена невроза.”

Според отец Добромир вярата не може да бъде идеология:

„Трябва просто да се довериш на Бога, на другия човек. Човек трябва да вярва. Ние ставаме сутрин с вярата, че днешният ден ще протече по определен начин. Вярваме, че децата ни ще бъдат добре. Когато отиваме на лекар, вярваме, че той ще ни помогне. Вярваме в лекарството, което приемаме. Вярваме, че отвъд всяка безнадеждност трябва да има вяра. В Църквата вярваме, че сме свободни от смъртта, че ще бъдем отново с онези, които обичаме. Вярваме, че Христос е с нас и непрестанно ни очаква и пребъдва с нас. Това е истинската вяра. Когато я имаме, ще изчезнат всички притеснения, всички обвинения, тогава ще дойде и смирението, и надеждата, и ще имаме сили за нормален живот. Бог не иска нещо пряко силите ни – напротив, Той иска да сме щастливи и да живеем добре. Истинският смисъл като търсене на ближния и Бога потвърждава заповедите, оставени от Христос. Тези, в които се проявява Спасителят – да обичаме Бога и ближния. Тогава наистина животът ни ще се промени.”