В дългия списък от певчески дарования в Тракия се нарежда Пенка Павлова, покорила слушателите близо пет десетилетия с красивия си глас. Пее из страната, на сцени в Белгия, Швейцария, Норвегия, Италия, Америка. Нейната “Злато моме” е сред българските хитове в народната музика. Животът и творчеството й изпъстрени с динамика, страст и новаторство занимават десетилетия наред фолклористите.

Пенка Павлова се омъжва  в Стара Загора  през 1953 година. Две години по-късно на новогодишно тържество приятели я канят да попее. Там е и акордеонистът Иван Шибилев. Изненадан от звучния й глас, съпровожда пеенето й, а после я кани в студиото на радио Стара Загора. Първите си две песни Пенка Павлова записва с  неговия акордеон, а следващите с оркестър. Една година пее в местния народен ансамбъл, днес “Загоре”, но търси повече изяви, иска всяка вечер да е сред публиката. Дванайсет години пътува с група ”Наша песен”. „Там бяха най-големите на времето”, спомня си Пенка Павлова, „Мита Стойчева, Георги Чилингиров, Радка Кушлева, Лалка Павлова... Все елитни певци – от тях се учех  и имах голям интерес към народната музика. Първа си купих магнитофон и с него записвах песни от възрастни жени. Започнах да пея и чужди песни - гръцки, турски, цигански и за всички си бях ушила костюми. На сватби и панаири излизах с осем костюма – каквато песен пеех, такъв костюм обличах. Публиката стоеше по цял ден да ме слуша. Наричали са ме „сватбарска певица”. Това е най-трудното - да пееш на сватбата! Да забравят хората трапезата и да се захласнат да те слушат - за мен това е изкуство. Само който не е бил на тракийска сватба не знае колко е тежко да пееш там. Сватбите започваха в събота вечер и завършваха в понеделник сутрин. Изпявахме стотици песни. За да  си сватбарска певица, трябва да имаш голям репертоар. Песни като „Еничари ходят” на Иван Пановски, „Съмна, бульо” на Йовчо Караиванов, „Загукала ми е гугутка” на Димитрина Кунева, „Авлига пее” на Мита Стойчева и много други, които публиката искаше да чуе, трябваше да знам и пея.”

Пенка Павлова  натрупва опит в сватбарската музика с Първомайската, Леновската, Конушенската, група “Авлигите” от Стара Загора. Като пътуваща артистка с „Наша песен” от 1958 година, при всеки случай  обогатява репертоара си с нови песни, които й дават почитатели. В Стара Загора записва “Търновска царица”, получава голяма известност и за нея това е богат творчески период. Популярността й стига чак в Америка - канят я да преподава българска народна музика  в Лос Анджелис, където интересът към източно-европейския фолклор расте. Това е чест за нея - остава седем месеца и може да продължи, но избира да се върне в България. „Моят стремеж беше да записвам повече песни в радиото, а времето не стигаше. През зимата пътувах на турнета, през лятото по цяла седмица съм на войнишки изпращания, сватби рождени дни, кръщенета. Десет години бях “заслужила артистка” преди да отнемат тези звания след промените в България. Носител съм на орден „Кирил и Методий” I степен, „Златна лира” от Съюза на музикалните дейци. Но имам една болка - в годините на демокрацията народните певци ни забравиха, навлезе поп-фолка. Имам още незаписани песни. Извор съм на знания - запозната съм с историята на почти всички песни на големите ни певци.”

Пенка Павлова не спира да пее народни песни, но е амбицирана  да опита нещо различно. Явява се на конкурс за стара градска музика в Петрич и четири години се завръща с първа награда. По съвет на академик  Николай Кауфман, който е в журито, събира песните си диска “Възраждане”. „Интересен и бурен живот имах!” – споделя тя. „И още не мога да се успокоя, че вече съм вкъщи. В Стара Загора съм първата жена, завършила курсове за шофьор, карах сама такси из тесни родопски пътища. За мен обидна работа няма – през деня съм с колата, а вечер пея в програмите на Балкантурист. С единствения музикант в живота си, акордеонистът Петко Дачев, преживях шестгодишна изпепеляваща любов. Много ми даде тази връзка, чувстваш, че летиш, твориш, сцената все ти е малка, с думи не може да се изрази, трябва да се почувства. Когато почина, започнах да пиша стихове и ето, вече двайсет години. „Угасва споменът далечен, денят безкрайно ми е черен. Нима човекът е човечен, ако престане да е верен?”