Безбройните багри на цветята, причудливите форми на планинските върхове, сладкопойните птици – всичко ще намерим в традиционните български килими. Обградени от пъстрота и красота, от богата природа, която мени облика си през четирите сезона, българите от векове вграждат своето естетическо чувство в домашно изработените тъкани.
Според изследователите, корените на килимарството трябва да търсим в Централна Азия. Първите доказателства за това датират отпреди хилядолетия и са свързани с културата на номадските племена, живели по тези земи. Те използвали килимите за постелки на пода, за покриване на шатрите. От килими били „вътрешните стени” на техните жилища, седлата на конете, люлките, в които отглеждали децата си. Възникнали като част от бита, килимите са важен елемент от културата на номадите. В техните багри са вплетени незаписаните страници от историята на вечния човешки стремеж към красота. Запечатани са представите им за света, вярвания и обичаи. От Централна Азия номадските племена се придвижвали в различни посоки из континента, пренасяйки със себе си автентична технология за изработка на килими.
© Снимка: www.bg.wikipedia.org
У нас килимарството е сред най-древните художествени занаяти. Обикновено се практикува от жени. Материалите, от които се изработват традиционните български килими са вълна и памук. Обагрянето им става с естествени цветове от природата – билки, треви, кори на някои дървесни видове. Техниката на подготовка, както и на изработване се предавала от поколение на поколение. В тесния семеен кръг младите момичета се учели да оцветяват преждата, както и да насновават стана – трудна и отговорна операция, от която до голяма степен зависи здравината и качеството на пъстрата тъкан, която ще служи на семейството години наред.
От историческа гледна точка тъканите имат кратък живот – едва няколко века. Ето защо не можем да знаем със сигурност как са изглеждали килимите, които са имали в домовете си българите през средните векове. Но можем да предполагаме, че не са били много по-различни от образците, запазени днес в различни музеи, представящи епохата на Възраждането. Сведения намираме и в различни свидетелства, оставени от пътешественици. Феликс Каниц – австро-унгарският археолог, етнограф, историк и художник, посещава страната ни многократно. За пръв път е в България в средата на ХІХ век. Ето какво пише той:
„...Намерих в България много добре развита домашна промишленост. В много български села и градове се работят пояси (колани), ножове, разни металически украшения, грънчарски изделия, дървени изделия, платна – памучни и копринени, килими, гайтани и много други. Най-много ми харесват българските килими. Разновидните бои и цветя са много вещо и изкусно наредени...".
© Снимка: Албена Безовска
С усложняването на орнаментиката и обогатяването на цветовата гама, килимарството постепенно се отделя от бита и се обособява като художествен занаят. Има сведения за прочути майсторки, на които в миналото по-заможните българи поръчвали килими, постелки за мебелите, декоративни възглавници. Известни са няколко уникални български стила в килимарството. Два от тях носят имената на селищата, в които са се оформили – Котел и Чипровци.
© Снимка: radiovidin.bnr.bg
Историята на чипровските килими е изпъстрена с предания и легенди, но и с истински случки. През ХVІІ век в Чипровци (Северозападна България) и околните села вече има установени орнаменти, които и до днес ще видим в творенията на съвременни майстори от този край. Един от орнаментите се нарича „каракачка”, което означава „булка с черни очи”. Смята се, е каракачката е символно изображение на богиня на плодородието. Този вид килими са в два цвята – червено и черно или червено и бяло. Образците с „каракачка” са се появили много по-рано от XVII век и нямат аналози в света. В старите тефтери на чипровските майстори е записано, че турската армия е купувала по 8000 килима годишно – за постеля и молитва.
Сгушен в противоположния край – Източна Стара планина – град Котел също е прочут със своята килимарска школа. През 1933 г. там е основана кооперация за производство на традиционните тъкани, а по-късно – и училище за художествени занаяти, в което старите майсторки предавали уменията си на по-младите. По-късно училището е преместено в по-голям град, а традицията на старинния занаят продължава да живее в Котел чрез произведенията на няколко жени, вече на преклонна възраст.
Независимо от регионалните особености, в българските килими ще намерим втъкани много общи елементи със специално значение. Може би най-разпространен е маказът – древен символ, който се състои от два триъгълника. Свързани с острите си върхове, те са знак на мъжкото и женското начало, на божественото и земното, на хармонията и равновесието. Някога го изобразявали не само върху килимите. Когато мъжете тръгвали на път, техните майки или съпруги изтъкавали за тях малки килимчета с този знак – за да ги пази от премеждия и врагове.
Гостуващата изложба “Богове, символи и древни знаци” от Регионален исторически музей – Враца ще бъде открита на 11 май от 11 часа в Националния антропологичен музей към Института по експериментална морфология, патология и антропология с музей при..
Етнографският музей в Бургас ще почете Свети Никола Летни на 9 май 2024 г. от 11:00 ч. Жените самодейки от Фолклорна група „Тронки“ в село Момина църква, община Средец, ще ще изпълнят "Пеперуга" и "Герман" за дъжд и плодородие така, както се..
Тридневен кулинарно-фолклорен фестивал ще допълни празничното настроение във видинското село Антимово. За 14-и път местното Народно читалище "Развитие-1926 г." и Кметството организират фестивала “Гергьовден“ на 4, 5 и 6 май 2024 г. Градският..