Сами ли решаваме съдбата си или всичко в живота ни е предопределено? Кой подрежда хората, случките и уроците, които срещаме по пътя си? Можем ли да променим предначертаното? Това са все въпроси, задавани през вековете на различни езици и в различни точки на планетата. Отговорите, утвърдени в българската традиция, търсим в приказки и поговорки, в песни и ритуали.

Жизненият път на всеки човек се определя от орисниците – твърди народната вяра. В приказките те са обрисувани като три сестри на различна възраст. Най-младата е на 18, най-възрастната на 35. Живеят вечно, а домът им е "накрай свят". Когато се роди дете, те идват и наричат за качествата, които то ще притежава и важните събития, които го очакват. Преди това обаче отиват при Дядо Господ и го питат как да орисат новороденото. Много популярна е приказката за един сиромах, който не можел да си отговори защо на този свят има богати и бедни. Не знаел той защо един се труди от сутрин до вечер за парче хляб и все тъне в немотия, а друг нищо не прави по цял ден, а хамбарите и кошарите му са пълни с храна и стока. Приел го Господ, рекъл му да преспи една нощ при него, а на следващия ден да наблюдава внимателно. Рано сутринта Дядо Господ станал и като прост селянин взел мотиката и отишъл на нивата. Работил до обяд. Сетне се облякъл в граждански дрехи и станал занаятчия – започнал да шие, да кове и да дяла дърво. Вечерта се пременил в празнична носия и седнал пред отрупана с храна трапеза. През целия ден при него идвали орисниците и го питали какви да бъдат в живота си децата, родени през деня. Господ неизменно отговарял: "Както ме виждате сега." И така, сутринта децата били орисани да се трудят на полето, на обяд – да са занаятчии, а вечерта – да живеят в изобилие. "Видя ли – рекъл той на селянина – как аз бях различен през цялото време? Затова и хората не могат да са еднакви. Иди си у дома, труди се и се моли Богу да дава здраве на теб и на челядта ти. Повече не ти трябва!"

„Чужди пари своя пазва не топлят” – така учели някога децата да не проявяват алчност и да приемат социалните различия. Една от основните добродетели, която българите възпитавали у себе си и децата си, е приемането на собствената съдба. „Своята тревога е по-добра от чуждата радост” – казва една народна мъдрост. И още: „Собствен товар не тежи.” Идеята, че всичко в живота се определя от митични и божествени сили, изцяло определя схващането за добро и зло. Добро не е само това, което е приятно и желано от човека. „Дядо Господ е благ, той обича и милва добрите, строг е към лошите и никого не оставя без наказание” – думи, записани от български изследовател в края на миналия век. Приказки, притчи и поучителни поговорки на тази тема има много. „Бог забавя, но не забравя” е сред особено популярните и до днес. „Покланяй се на злото както на доброто” е поговорка, която намираме в сборниците, съставени през българското Възраждане.

„Що ти е писано, не може да бъде избрисано”, гласи друга народна мъдрост, която визира орисниците. На първия или на третия ден от раждането те идват и застават до главата на детето. Най-младата произнася своето наричане, после втората приема или отхвърля казаното, а най-голяма тежест има орисията, дадена от най-възрастната. Всичко това се записва на челото. Буквите си стоят там, но само орисниците и Дядо Господ могат да ги четат. Ето още една история, която също е много популярна у нас. Търговец попаднал привечер в едно село. Пренощувал в една къща, където го посрещнали и нагостили. Там имало новородено. Случило се така, че това била третата вечер и дошли орисниците. „Момичето да порасне и да се ожени за сина на този търговец” - нарекли те. Странникът не искал такава снаха. Взел тайно бебето и призори го хвърлил в гората. Намерил го пастир, отгледал го като свое. Израсла хубава мома, идвали да я искат от всички краища на земята. Един ден млад момък дошъл в колибата на пастира, влюбил се в момичето и се оженили. Години по-късно се разкрила тайната – момъкът бил син на същия търговец, който се опитал да промени съдбата.