"Човек трябва да има срам от хората и страх от Бога" – казва една народна пословица. Кратка мисъл, която предава съвсем точно един от най-важните неписани закони на патриархалния българин. Някога името, с което се ползвала семейната общност и самият "домовладика", били най-важният атестат. А думата, казана от честен и почтен човек, имала силата на договор. Всъщност, и до днес е така. През следващите минути ще ви разкажем още за писаните и неписани закони на народа ни. С поговорки, пословици и песни ще отправим поглед към схващанията за доверие, законност и справедливост, отразени във фолклорното ни наследство.

Българите имат писани закони още от началото на ІХ век. Създава ги хан Крум – един от най-великите български владетели, известен със своята желязна ръка във вътрешното управление на страната и с многобройните победи на бойното поле. По време на неговото царуване /803-814 г./ България е силна държава, със стабилни позиции на Балканите и в Европа. Според една легенда, преди на състави своите закони, той събрал първенци-авари, които били пленени в битките. Царят попитал военнопленниците какво е довело до краха на държавата им. Техните отговори, твърди преданието, били в основата на крумовото законодателство. То предвиждало изключително строги мерки, които защитавали правото на частна собственост, наказвали кражбата, клеветата, пиянството. По-късно, в различните исторически етапи на българската държавност, правораздаването се променяло. През годините на османско владичество, частните сделки за собственост се уреждали от местното управление – общините, еснафските организации и църквата, която била официален представител на православните християни в Османската империя. С други думи, част от въпросите от правен характер се решавали в една малка общност, където всички се познавали "до девето коляно". Ако бащата е непочтен, синът със сигурност ще носи това петно, независимо от личните си качества. И обратно – ако държи на думата си, доверието се пренася върху цялата му челяд. Дадената дума или "зарек", както се нарича в някои части на страната ни, има силата на обет. Независимо дали се отнася за материални или морални задължения. "Дадена дума назад се не връща" – това казва и един млад юнак на майка си. Тя го моли да се прибере у дома, да вдигне сватба и да народи челяд. А той й припомня, че се е зарекъл да бъде хайдутин, а домът му да е гората.

"Каква полза от закони като няма добри нрави" – тази поговорка е латинска, но има много еквиваленти сред българските фолклорни умотворения. "Дълг неплатен – грях непростен" – казвали някога. И още: "Като не си дал дума – не давай, като дадеш – не шавай". Преди Освобождението през 1878 г. завещания, дарения и други въпроси от местно значение се уреждали само в присъствието на свидетели. Било достатъчно да се запише волята на човека, който се разпорежда със своето имущество, пари и пр. Това гарантирало предаването на посочените от него земи или други материални блага по предназначение. Изпълнявали се дори обикновените облози между хората, независимо от неформалния характер на обещанието. Защото в сила било разбирането, че който "веднъж излъже, сто пъти право да казва, пак не му хващат вяра."

"Дума ти дадох!" – кратко изречение със значението на подпис под договор. Между другото, значението на думата "договор" на български език идва именно оттам – от силата на дадената дума. Така пише и възрожденецът Найден Геров в многотомния "Речник на българския език" в края на ХІХ век. "Договор означава – "постигам сговор, давам някому думата си.". "Казана дума – хвърлен камък" този израз често се употребява у нас и до днес. За разлика от малко позабравения в наши дни "срам от хората и страх от Бога".