Красива, величествена, но и тайнствена е гората във фолклорните представи. Тя е място, където човек намира покой и закрила. Гората е жилище на митични същества, които е по-добре да не срещаш по пътя си. И пак там, в гората растат дървета с огромна предпазваща сила, която човекът от векове прилага в трудни моменти.

Гората е на особена почит в нашия фолклор. В някои селища на Югоизточна България учените са описали интересен обичай, който носи името “Гора” или “Зора”. Провеждал се е напролет, в седмицата, която разделя Месни и Сирни Заговезни – времето преди Великия великденски пост. В продължение на няколко дена младите неомъжени жени се събирали на някоя горска поляна още в ранни зори. Обърнати на изток, те посрещали изгрева със специални песни. Тези песни имат старинно звучене и не се изпълняват при друг случай, нито по друго време на годината. Девойките пеели с вярата, че гласовете им привличат здраве и плодородие за всички в общността. След като привършели с ритуалното пеене, момичетата играели хоро, също наречено “Гора”. Към тях се присъединявали първо младите неженени мъже, а по-късно и възрастните от селото. По-късно във фолклорния календар е Лазарица. Седмица преди Великден малките лазарки играят своите танци, които също имат силата да събудят гората, нивите и пасищата – така вярвали нашите предци.

Според народните поверия, всеки дървесен вид е носител на определени качества. Под клоните на вековните дъбове още от древността се извършвали ритуални жертвоприношения, защото дъбът е свято дърво в народните представи. Ясенът пък носи щастие и има способността да пропъжда злите сили. Сянката на яворовото дърво има добра енергия и човек може да спи под нея. Това не важи за ореха, който може да вземе силата и на най-големия юнак, ако той заспи под короната му. Според една народна приказка Земята е огромно орехово дърво. През зимата в корените му се скрива слънцето и затова става толкова студено. Образът на гората ще намерим в още много приказки и легенди, в песни, пословици и поговорки. “Горо ле, горо зелена, развивай листи широки, та хладна сянка направи” – по подобен начин започват стотици народни песни. Така се молят на гората хайдутите, за които гората е била дом през по-голяма част от годината. Схващането, че гората е живо същество отразяват различни словесни формули-обръщения – “горо ле, сестро”, “горо ле, майко хайдушка”. Ако юнак загине, гората “чернее”, защото първа жали за своите “рожби юначни”. А когато плаче, реките и езерата преливат, листата падат от клоните, птиците не пеят.
 
“Гората не плаче от секирата, а от дръжката” гласи една много разпространена поговорка. Тук житейският символ е много дълбок – дръжката на сечивото, направена от някое младо дърво се е превърнала в оръжие срещу самата нея. Гората присъства и в схващанията за добро и зло, които народът ни мъдро приема като две страни на едно цяло. “Гора без вълци не може” казваме и до днес. И още: “В гората – мечки, на пътя – пречки”. Гората е и символ на святост. “Има Света гора, но няма свето поле” – учи народната мъдрост. С други думи – ако търсиш уединение и връзка с висшите сили, напусни ежедневието си. Съвременният човек едва ли си дава сметка колко дълбоко са останали тези представи и вярвания в съзнанието на всеки от нас. Не правят ли много от нас същото и днес, когато успеят поне за ден да се откъснат от компютърното си битие.