„Жената с неограничените възможности” – като такава я помнят многобройните почитатели на художествената гимнастика в България и по света. С отдаденост, дисциплина и постоянство Нешка Робева превръща българската художествена гимнастика в една от най-силните школи в световния спорт. За 25-те години, в които е старши треньор на националния отбор, българските гимнастички завоюват 294 медала, 7 пъти са абсолютни световни шампионки, имат 10 европейски и 2 вице-олимпийски титли. И не случайно са познати с прозвището "Златните момичета на България".

Родена на 26 май 1946 г. в Русе, Нешка Робева завършва хореографското училище със специалност „Български фолклор”, а след това и Националната спортна академия. От 1966 г. до 1973 г. самата тя е национален състезател по художествена гимнастика. Впоследствие Нешка Робева жъне успехи с танцовата си трупа „Нешънъл арт”, популяризирайки българския и балканския фолклор с помощта на модерни изразни средства. 

„С възрастта човек все по-често се връща към детството – казва Нешка Робева. – Може би, защото това са най-бизгрижните години. По принцип аз съм градско дете. Родена съм и съм израснала в Русе. Имах обаче голямото щастие една от лелите ми да живее на село и всяка година на 24 май, след като приключи учебната година, аз се качвах на парахода Русе-Лом и отивах в китното ломско село Ковачица, при леля си. Детските игри, селото, животните, растенията са една любов, запазила се и до днес. Няма нищо по-хубаво от това да тичаш и да играеш на воля. Връщах се в Русе на 30 август и спомените ми са свързани главно с училище и различните кръжоци, уроци по балет, тренировките по гимнастика. Общо взето, записвах всичко възможно, което можеше да се практикува извън училище. По начало съм човек, който обича движението. После, тъй като за моята възраст тогава нямаше клас по класически балет, аз записах народни танци в хореографското училище с мисълта, че след година ще се прехвърля в балетния профил. Но истината е, че когато започнах да изучавам народните танци, това се превърна в любовта на живота ми”.

Историята се повтаря и по-късно, когато Нешка Робева идва в София с надеждата да запише висша хореография. По това време обаче такава специалност няма и Нешка влиза в Националната спортна академия с профил „Художествена гимнастика”. „Започнах на шега, колкото да вляза, пък след това се оказа, че и художествената гимнастика ми харесва – продължава Нешка Робева. – Междувременно аз исках да уча право, но треньорката ми успя да ме разубеди, че не съм за правото. И слава Богу! Така продължих живота си в спорта. Като състезателка съм участвала на четири световни първенства по художествена гимнастика – имам пет сребърни и четири бронзови медала, а най-голямото ми достижение е през 1969 г., когато станах вице-световен шампион на първенството във Варна. А с моите момичета за 25 години като треньор имам около 300 медала. Интересна е философията на спорта – всеки се стреми да победи другия, а когато го направи, няма сили да се зарадва. За мен радостта е траела броени минути. Спомням си първенството в Страсбург през 1983 г. Тогава за първи път бях треньор и на ансамбъла, и на индивидуалните ни състезатели – така беше изтеглен жребият, че аз от сутринта до вечерта в продължение на четири дни имах състезатели в залата. Това бяха четири дни, в които нямаше сядане. И в момента, в който вече трябваше да се подготвим за награждаването, аз отидох в съблекалнята, за да поседна. И съм заспала, че пропуснах и награждаването, и химна и всичко. Та състезанието е празник, повече за зрителите. Но то е и доказателство, че човек може да преодолява своето тяло, да налага волята си над умората, болката и страха. За самия треньор това е една изключителна отговорност, която до такава степен те износва, че не знаеш къде се намираш. Работили сме по 16 часа на ден, но хората, които побеждаваха по онова време, бяха изцяло отдадени на спорта, парите не играеха такава роля, както е сега”.

След поредица от конфликти във Федерацията по художествена гимнастика, през юни 2000 г. Нешка Робева напуска и се връща към народните танци, създава своя трупа и си поставя нова цел – да представи по нов начин българския фолклор. Първите й постановки “Два свята” и “Орисия” се радват на изключителна популярност. С тях Нешка и възпитаниците й изнасят повече от 250 представления в страната и чужбина, включително на Бродуей в Ню Йорк, в Сингапур, Москва, Белгия, Израел, Италия. 

„Колкото повече навлизам в тази област, – обяснява страстта си Нешка Робева, – толкова повече разбирам какво невероятно богатство има нашият народ. Богатство, което не се измерва в парични знаци и което не може да се открадне. А и колкото и да крадат от него, то става все по-голямо”. 

Въпреки че отдава голямата част от времето и енергията си на народния танц, Нешка Робева не остава безучастна и към процесите в българското общество. Никак не й се нрави завистта у българина, която му пречи да се развива, както и фактът, че образованието на децата „куца” и те стават все по-неграмотни.

„Ако говорим за днешна България, аз мисля, че възрастните са безотговорни, та какво остава за младите – казва г-жа Робева. – Ние, възрастните, обучаваме младите, ние сме живият пример. Те израстват в нашите семейства, те работят под наше ръководство. И в една държава като нашата, в която бяха сринати всички авторитети, не можем да се сърдим на младите, че им липсва дисциплина. Това е едно време, в което се изгубиха много устои, едни ценности се заменят от други ценности, а хората се изгубиха във времето. За дисциплина вече и дума не може да става. Аз се опитвам да вменявам някаква дисциплина у моите танцьори, но трябва да си призная, че срещам изключителен отпор. Все още обаче съм силна. Дисциплината е необходима, но най-необходима е самодисциплината. Но ако човек не е израсъл чисто мисловно и интелектуално дотам, че сам да се озаптява, някой друг трябва да го дисциплинира. Не знам накъде върви светът, България върви в крак с него, но ние направихме своя преход чрез неподходящите хора – хора, които не бяха напускали кабинетите си. Не познаваха манталитета на народа си и дори не пожелаха да направят справка с историята, за да проумеят, че в преходни времена устоите на народа ни винаги се разклащат. Въпреки всичко, аз мисля, че човекът, който може, ще пробие, независимо от пречките.”

От колекцията на Радио България, 08.12.2009 г. 

Снимки: Архив и БФХГ-Фейсбук