С творбите си той доказва, че може да направи каквото си поиска, да работи с всякакви материали и да внуши всяка идея. Безкрайно талантлив и прецизен в своите почти винаги нестандартни проекти, скулпторът Павел Койчев е сред водещите в своята професия. Негови произведения притежават почти всички наши големи галерии, а в чужбина има множество откупки. Познат е в страни като Германия, Австрия, Швейцария, Италия, Испания, Белгия.
Освободен, не робуващ на авторитети и мода, Павел Койчев е между творците, които не са егоисти. Успешно съчетава смелите идеи на всеки проект с хармония в семейството и спокойно ежедневие. Баща на две дъщери и дядо на четири внуци, той очевидно е щастлив и у дома при съпругата си, с която живее вече 41 години, и в ателието си.
Само за последните две години почитателите му успяха да видят няколко негови експозиции: „Водна паша”, артистичната еко-къща в Осиковица, изложбата „Ние и те, те и ние” в новата софийска галерия “Индустриална 11”. Последната експозиция, открита неотдавна, бе подготвена само за 6 месеца. Авторът споделя, че никога не поема ангажимент, ако няма поне година време, за да го проектира и изработи спокойно.

© Снимка: Диана Динолова

Тази година е специална за него, защото Койчев отбелязва два юбилея – своята 70-годишнина и 55 години работа като скулптор. А както често става в живота, насочването към скулптурата е донякъде случайно. Отраснал само с майка си, без баща, малкият Павел Койчев се отдава на любимото си занимание да рисува още преди да започне училище. Страстта му към рисуването и упорството на тинейджъра го отвеждат в Художествената гимназия в София, която е току-що открита. И въпреки че му се налага да повтори една година, амбицията му е толкова голяма, че той се записва в нея.
Не след дълго там се случва „своеобразна катастрофа”, както той я нарича. На годишния изпит през втората година изкарва слаба оценка по рисуване, а по регламент или трябва да напусне училището и да кандидатства отново, или да изкара максимално добре по скулптура. Като вижда в това единственото си спасение, той се амбицира и прави изключително добре работата си по скулптура. Получава шестица и това определя по-нататъшния му път в изкуството.

„Изпитната работа беше маска на обущаря от Донатело. И сега мога да я направя, пред очите ми е. Тогава работихме два дена, без междучасие, без почивка. Единствената шестица имах аз” – казва той и с присъщото си чувство за хумор добавя: „Преди този момент не съм мислел да ставам скулптор, не я исках тази мръсна, кална работа. Когато се определих вече към скулптурата, майка ми каза – е, сине, хвана се за калта.” Следва успешно завършване на Художествената академия. И поемане по пътя, в който авторът търси себе си, за да даде най-доброто в работите си. Дълго време отказва да влезе в тогавашните творчески организации и се опитва да оцелява на своя глава без тях. Става ясно, че, без да се влезе в коловоза “член на СБХ”, е просто невъзможно да се получат поръчки и да се работи. „В началото никак не ми беше лесно. Бях го предвиждал, може би защото така съм възпитан, но като че ли никой не ми вярваше, че мога да направя нещо. Нито учители, нито съученици и колеги. Но през всичкото това време, аз някак си съм си вярвал. През 1979 година кандидатствах за член на СБХ и ме приеха последен от списъка. Започнах да давам свои неща по изложби. Имаше много експозиции. Имаше и откупки, и обществени поръчки. И от това наистина живнах.”
През периода 1976 - 1997 Павел Койчев получава множество отличия за работата си. Но като че ли най-много се радва на наградите за скулптура на името на Иван Лазаров през 1984 г. и на името на Марко Марков през 1987 г.
След промените вече осъзнава, че не трябва да изпълнява поръчки, а да прави това, което иска. „Бях пътувал преди 1989 година – два месеца в Cité internationale des Arts в Париж и два месеца на симпозиум по каменна скулптура в Сидни. Вече знаех какво се прави по света и как работят свободните артисти. Затова не литнах в общата еуфория на промените, а разбрах, че трябва да започна да работя. Това е, хващаш се за работа и вече си ти. Съдбата е в твоите ръце.”
От позицията на своите наскоро навършени 70 години, учудващо земният и по детски романтичен Павел Койчев признава: „Във всеки човек има нещо негово, абсолютно уникално и единствено. Когато артистът създава нещо, подсъзнателно вкарва тази уникалност в работите си. А тя е една. Така излиза, че цял живот прави като че ли все едни и същи неща. Уж формите различни, а дълбочината – една и съща. Произведенията разкриват цялата същност на автора. Те показват най-интимното у човека. Може би затова скулпторите не обичат да говорят за нещата си. Защото трябва два пъти да се разголят. Всичко е вътре в творбата. Човек прави само това, което може истински и което е самият той”, обобщава Койчев.