Целебната сила на вълшебната приказка не е мит, осъзнали са го психотерапевтите от Фройд насам, особено Юнг, който насочва вниманието към архетипите в общочовешкото психическо функциониране. Още оттогава вълшебната приказка е част от професионалния психоаналитичен и терапевтичен арсенал.
"Приказката е мост между съзнаваното и несъзнаваното… ние непрекъснато се сблъскваме с несъзнаваното – това са всички онези "сенчести", но понякога и светли процеси вътре в нас, за които ние нямаме разбиране и нямаме обхват…", казва Милена Харизанова, юнгиански психотерапевт, член на Българското общество по аналитична психология "Карл Густав Юнг".
В работата си като аналитичен психолог Силвия Маринова почти винаги се опира на вълшебната приказка. Предпочитанието към едни и избягването на други приказни сюжети я насочва към конфликтната ситуация, довела човек в кабинета ѝ. Изследвайки заедно образите и преживяванията му по отношение на тях, "това помага на човека да разбере по онзи начин, по който говори душата... Когато има конфликт, заради който човек тръгва на терапия, обикновено има нещо, което не знае и това нещо е в несъзнаваното и несъзнаваното ни говори през образите и през символите. Разсъждавайки върху тях, позволявайки им да постъпят в съзнанието ни… ние си помагаме всъщност да разберем, да видим един нов прочит каква промяна е необходима, какво ново разбиране или ново поведение би ни помогнало да надраснем настоящия си конфликт", споделя Маринова.
Дори и без това знание и професионални умения, когато четем приказки на децата си, ние им предаваме утаената през хилядолетия човешка мъдрост. Това обаче не предполага своеволни преработки, продиктувани от личните ни или актуалните за времето разбирания за това кое е ценно, нужно, излишно, страшно или красиво. "Всяка преработка носи риска някакъв пласт от приказката да отпадне, нещо да оплетем не както е било заплетено в архитектониката на приказката…", казва издателката на детски книги и философ по образование Албена Раленкова. Не става въпрос за речта, тя е динамична и няма как да не се променя, а за езика на приказките, който е символен, език на образите, на чудото. "Не толкова грешка в разчитането, колкото разночетенето идва от това, че ние забравяме, че децата не живеят в този рационален причинно-следствен свят, в който живеем ние възрастните, те не са така назидателни, както сме ние.", допълва тя.
Проф. Светлана Стойчева, преподавателка по история и теория на литературата, отбелязва, че обикновено "съдържателното богатство на приказката се свежда до любимия въпрос: "Каква е поуката" в търсене на пряк възпитателен ефект. Това според нея означава, че не вярваме на приказката, на чудото в нея, на разказа. Според проф. Стойчева "към вътрешната проблематика на приказката не е необходим някакъв специален медиум, посредник, дори и учителят не може да бъде посредник, нито пък родителят, към това ниво на приказката, което обаче поне според психоаналитиците действа безотказно…".
Впрочем, докато четем вълшебни приказки на децата си, самите ние можем да усетим благотворното им влияние, казват специалистите. Струва си да опитаме.
