"Нужно ми беше да намеря някаква локация. Простият отговор е, че беше много приятно. Качих се на мотора си, казах на жена си – трябва да намеря място за снимки и прекарах две седмици в обикаляне на Хърватското крайбрежие. Търсех малък град с интересна архитектура. Не знам дали са ви познати големите туристически центрове по крайбрежието – Хвар, Брач. Те не ми бяха толкова интересни. Градът, който избрах ме впечатли със своята особена архитектура. Това бе точното място, което търсех. Приятно е да си режисьор".
Откриването на локация води до създаване на филм. А създаването на филм до още едно пътешествие. Може би най-отговорното - това до публиката, разказва Данис Танович.
"Проблемът с фестивалите е, че започнеш ли да пътуваш с един филм, това може да отнеме месеци. С първия ми филм "Ничия земя" отидох през май на фестивала в Кан и през годината след това сумарно съм си бил вкъщи може би около 20 дена. Човек все пак иска да снима филми, да пише сценарий - това отнема няколко месеца – кандидатстване за финансиране и така нататък. В един момент се получава това, че ако започнеш да пътуваш по фестивали, правиш само това. В днешно време много внимателно подбирам събитията на които да присъствам".
Има ли киното националност?
"Не, киното няма националност. Това е малко като да те питат как правиш филми, откъде идва вдъхновението. Не знам. То е като едно красиво момиче, което минава пред теб и ти се опитваш да я догониш. Киното действително надхвърля границите и езиците. Аз, например, снимах филм в Индия, който беше на урду, аз не говоря този език. В това нямаше никакъв проблем, имах културни съветници, не исках да направя някоя глупост, това не е моята култура. Така или иначе, получи се. Тази сутрин се разхождах из София и видях няколко локации, които ми харесаха за снимки, бих могъл да снимам и тук. Градът е доста разбит, но пък много красив. Киното няма граници – може да се снима навсякъде".
Много от историите на Данис Танович се случват в границите на нашата съвременност. Попитан за това, режисьорът отговаря с усмивка…
"Мисля, че част от причината е финансирането. Много ми се иска да заснема филм и за Наполеон, например. Няма как да намеря такова финансиране за възстановка на епоха. Относително е и какво разбираме под „съвремие“, защото в „Ничия земя“ се говореше за случка, разиграла се преди 10 години. В „Ад“ действието се развиваше преди 20. Стои въпросът „Какво точно е съвремие?“. Не мога да кажа. В момента работя с една френска компания по филм за Виетнамската война – там ще се върнем малко назад във времето, ако успеем да намерим финансиране. Може би ще ни трябват над 10 милиона за снимките. Там работя с един мой приятел Патрик Шавел – най-старият все още работещ военен кореспондент. Той отива във Виетнам, когато е на 18. Там се запознава с един индианец от племето апачи, който е в американските специални части и впоследствие пише книга за това. Отдавна искам да заснема тази история. Пиша и сценарий за една случка в Украйна, където бях преди 2 години. Една история трябва да те докосне и да е важна за теб. Случвало ми се е да снимам един филм осем години – трябва наистина да вярваш в историята си и да вярваш, че е смислена за хората".
Данис Танович не пропусна да разкаже и за писането на сценарий. Има ли рецепта за успешна история?
"Няма правило. Всяка история е различна. Пиша сценариите си сам. Понякога съм работил и със съ-сценаристи. Снимах наскоро сериал в Сараево – осем епизода. Бяхме четирима съ-сценаристи, там има много писане. Осем епизода от сериал са като четири пълнометражни филма. Писането ми е най-мъчителната част от процеса. Човек си мисли, че с времето, когато става по-възрастен, ще му е по-лесно. Става обаче точно обратното. Помъдряваш, виждал си повече неща и знаеш повече неща. Казваш си – това го гледах в друг филми – в един момент се чувстваш много глупаво пред белия лист – не знаеш какво да направиш. Мисля, че писането на сценария е ядрото на филма. Там започва всичко".
