"Анора" на Шон Бейкър бе големият победител на тазгодишните "Оскар"-и с 6 номинации и 5 награди – за оригинален сценарий, монтаж, най-добра главна женска роля, режисьор и най-добър филм.
Така започна седмицата, в чийто край отбелязваме Международния ден на жената. Всякакви коментари се чуха за черната комедия за живота на млада еротична танцьорка и проститутка, омъжила се за сина на руски олигарх. Към филма екипът подхожда в немалка степен документално, проучва групата на секс работниците и руската общност в САЩ.
Бейкър е известен с интереса си към маргинализираните хора и историите им. Често прави всичко сам, затова и лично спечели 4 от наградите. Посвети речта си на независимото кино с послание да гледаме филми заедно и в салоните, защото емоцията е незаменима.
Режисьорът сподели, че майка му го среща с големия екран, когато е на 5. Продуцентката Саманта Куан се обърна към младите кинотворци и мечтатели да разказват историите, които наистина ги вълнуват, а актрисата Майки Мадисън благодари на секс работничките и обеща да продължи да ги подкрепя.
"Анора" може да ни помогне в търсенето на отговори какво всъщност отбелязваме на Осми март.
За целта "Изотопия" насочва мислите ви с думи и музика от правата на проституиращите жени до правата на жените в модерното изкуство; от първия женски вот в България до комунизма на токчета в Румъния; от Цола Драгойчева до Георги Марков; от стереотипа за жената като муза до екзалтиращата Ели Скорчева, която стана на 71 на този 8 март; от клишето за майчинството до образа на кошмарната задушаваща майка.
"Събудих се една сутрин и си мислех: "Наистина искам да напиша химн за жените, за да отпразнуваме колко далеч сме стигнали!". Но знаете ли, просто не вярвам, че сме стигнали чак толкова далеч. И това е повече от очевидно, поне за мен. Ако погледнете целите на ООН за глобално устойчиво развитие, равноправието между половете е на пето място. Казват, че движението ни към промяна е изключително бавно! Такова е и моето усещане."
Думите са на Ани Ленъкс, която изпя Sisters Are Doin’ It For Themselves заедно с Арита Франклин.
На 12 март преди осем години Ленъкс гостува на Кристиан Аманпур от CNN, за да обсъдят претворяването на феминизма в музика, но не само.
Снимка: Pixabay.com
"Ако гласността, платформите, разпространението на съобщения наистина могат да ни отведат до повратната точка, то тя трябва да отключи действия! Но какви да бъдат те е наистина важно. Другият въпрос е какво да правим с мъжете, защото живеем с тях. Те не могат да ни бъдат врагове, въпреки че мъжете, поне от опита ми дотук, е – не всички, но много от тях имат по-скоро отвратително отношение към жените и момичетата. Мисля, че трябва да включим мъжете, те могат, дори трябва да бъдат феминисти!"
През 2018 г. Тръмп е в първия си мандат, по улиците на десетки държави, не само в САЩ, има женски маршове за права и сериозни протести. Днес жените отвъд океана се надигат отново срещу решения на американския президент.
Мъже като Шон Бейкър обаче не извръщат глава от проблемите им. Такъв е и белгиецът Stromae. Също като Бейкър той се вълнува от чувствителните за обществата ни теми – родителството, депресията и психичното здраве, алкохолизма, социалнозначимите болести като рака, правата на работниците.
Снимка: Pixabay.com
Песента му Tous les mêmes разказва за омъжената жена, която (с напредването на времето) се превръща във винаги лошия избор в сравнение с която и да е друга жена извън дома. В клипа музикантът изиграва умело и двамата в тази уж измислена, а всъщност много реална двойка.
Трябва ли жените да са голи, за да влязат в музея "Метрополитън"?
Въпроса задават Guerilla Girls, активистки в сферата на изкуството, които не спират да питат от 40 години.
Изложбата им "Изкуството да си непослушна" в "Квадрат 500" можете да разгледате до 8 юни. Да го направи се опита и руската посланичка Елеонора Митрофанова, но се наложи да си тръгне след реакцията на млада жена, подета от други хора в публиката, които отпратиха Митрофанова с възгласите: "Тук не е Москва", "Слава на Украйна", "Слава на героите" и "Убийца".
На този фон отново в социалните мрежи стана ясно, че в Мурманска област от партията на Путин "Единна Русия" подаряват на майките на загиналите войници месомелачки. Поводът: Осми март. Партийната инициатива е под надслов "Цветя за майките на героите", но очевидно дамите получават нещо повече от букет и то какво!
Обратно в София, ако посетите изложбата в "Квадрат 500", ще видите, че проследява десетилетната история на американската творческа група от създаването ѝ през 1985 г. в Ню Йорк до днешните им интервенции, лекции и пърформанси, с които критикуват неравенството в изкуството, културата и обществата.
Guerilla Girls са анонимни артисти с очаквани и неочаквани прояви в публичното пространство. Носят маски на горили и използват псевдоними. В България за първи път са две от основателките, взели имената на художничките Фрида Кало и Кете Колвиц.
Очаквайте интервю с тях в "Изотопия" на 27 март!
Кете Колвиц, Лора Търколева и Фрида Кало (от ляво надясно) в София. Снимка: Надежда Московска
Фрида и Кете посрещнаха Осми март в България, подкрепяйки демонстрацията за правата на жените пред Съдебната палата в София.
Снимки: Лора Търколева
Според данните, цитирани от Guerilla Girls, по-малко от 5% от творците в модерното изкуство са жени, но 85 на сто от голите тела в музеите и галериите са женски.
А какво показват числата за нашата страна?
Национално изследване на Българския фонд за жените разкрива, че само 9% от постоянната експозиция на Националната галерия и 17 на 100 от самостоятелните изложби в периода 1990-2017 г. са дело на жени. Ситуацията е идентична в повечето общински галерии, откликнали на запитването.
Как да променим това?
Може и да не е чак толкова трудно. Примерът вече е в столичната галерия "Пунта", където до неделя можете да разгледате друга дамска изложба. "Перфектното токче" е на артистичния колектив "Бюро за мелодраматични изследвания". Тя е част от проекта им "Комунизъм на високи токчета", в който са замесени 9 жени на токчета. Обувките са подбрани така, че накрая дамите са еднакво високи. С румънката Ирина Георге, една от основателките на бюрото, ще можете да поговорите лично на 9 март.
Точно преди половин век светът отбелязва Международната година на жената. За нея на 6 март 1975 г. в столичната зала "Универсиада" с всички партийни клишета говори и Цола Драгойчева. Борбата за правата на жените обаче далеч не е на скромните 50 години. От първия масов протест на работнички в шивашки и текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857-а до днес – битката продължава.
Снимки: Лора Търколева
У нас Осми март се отбелязва първоначално с беседи в тесен кръг на социалисти през 1911-а. Четири години по-късно е първото публично честване. Като общобългарски празник започва да се отбелязва след 9 септември 1944-а. Малко по-късно страната ни се сдобива и с първата жена министър. Същата Цола Драгойчева се издига от партизанка до висш партиен функционер. Днес България уж е съвсем различна, но има само една жена в Министерския съвет.
Изображение: Pixabay.com
Как идеологията тогава влияе на историческия разказ?
С патос актриси, рецитаторки и т. нар. обикновени жени изтъкват ролята си наравно с мъжете в заводи, на полето, в културата и науката. Мимоходом признават, че към професионалните задачи на плещите им остават и грижите за семейството, както и домакинската работа.
Снимка: Pixabay.com
Без патос за празника говори писателят и дисидент Георги Марков. Четем разказа "Зад фасадата на Осми март" в задочните му репортажи за България:
"Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! — казваше моята колежка Вера и продължаваше: — Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът ѝ) може да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!"
Остава въпросът – свършиха ли за жените кучешките времена със смяната на режима?
Отношение! Това искат и жените, и мъжете, и малките, и големите. Показаха го Флорънс Уелч, вокалистка на инди бандата Florence & The Machine, и китаристът Роб Акройд.
След като става ясно, че е твърде болна, за да отиде на концерт на групата, за който има билет, тийнейджърката Кариния Чен от Остин, Тексас, получава неочаквано посещение в хосписа, където от шест години се бори с рядка форма на рак на костите. Много пъти възслабичката Кариния пита може ли да отиде, но лекарите и сестрите все казват: "Не". В стаята на 15-годишното момиче изневиделица се появяват Флорънс и Роб.
Случва се през май 2016 г. Кариния пее с Флорънс Уелч, заобиколена от съучениците си. Месеци по-късно умира в съня си. Дни преди да си отиде, детето (което знае какво го очаква) казва, че е важно да не се тревожиш и да не се страхуваш.
Тя има мечти като повечето 15-годишни – да завърши училище, да отиде в колеж, да учи биология и литература и да разбере какво ѝ готви животът занапред. Въпреки болестта, Кариния се смята за благословена, защото е била обичана, а търпението и добротата, с които понася постоянните болки, ѝ се връщат умножени. Може би всички ние като Кариния Чен от Тексас можем да намерим мястото, където ще почувстваме облекчение и ще се отнасяме подобаващо един към друг.
Това място обаче не е Нюйоркската филхармония, поне не през 60-те. През 1966 г., когато да назначат жена на постоянно място в оркестър се смята за същинска революция, контрабасистката Орин О’Брайън става единствената жена във филхармоничния оркестър на Голямата ябълка.
"Единственото момиче в оркестъра" спечели "Оскар" в категорията "Най-добър късометражен документален филм". Посветен е на Орин. Днес е на 86, а племенницата ѝ Моли я снима, въпреки че лелята се дърпа от години.
Възхищава ѝ се самият Ленард Бърнстейн, но не всички са ласкави. В пресата излизат коментари на колеги като например: "Ако е твърде красива, няма да мога да свиря с нея. Ако не е – няма смисъл да е в оркестъра". Диригентът Зубин Мета дори казва: "Жените нямат място в оркестрите".
Очевидно маестрото е в грешка, историята на Орин О’Брайън го потвърждава, потвърждава го и изпълнението на оперната певица Марина Виоти на откриването на Олимпийските игри в Париж миналата година в компанията на френската хевиметъл група Gojira. Видяхме отрязаната глава на Мария-Антоанета да пее, видяхме огън край средновековната резиденция на френските крале, чухме и революционната песен Ah! Ça ira. Марина Виоти изпълни и прочутата L'amour est un oiseau rebelle ("Любовта е немирна птица") от операта "Кармен" на Жорж Бизе.
В понеделник се навършиха 150 години от първата постановка на "Кармен" в Париж. И ако тогавашната премиера е провал и трябва да минат осем години след смъртта на Бизе, за да бъде оценен трудът му, не така стои въпросът с Gojira. Миналия месец те получиха "Грами" за най-добро метъл изпълнение. Взеха грамофончето в компанията на Марина с призив хората да подкрепят местните творци. Gojira ще можем да подкрепим на концерта им в Пловдив на 25 юли.
"Кармен" ни насочва към класическото клише за дивите и музите. Стереотипната представа за жената, която вдъхновява мъжа творец, се експлоатира и в ефира на Българското радио по повод Осми март, например в разговор с композитора Марин Големинов от 1970 г. Повод е произведението му "Нестинарка", посветено на съпругата му. Въпреки че в интервюто звучат думи за подчертано женското и подчертано българското, клишето все пак се пречупва. Големинов разказва, че влага еднакво усърдие в изграждането и на положителните, и на отрицателните женски образи, не пести сили и за клюкарките.
Композиторът пожелава на дамите здраве, успехи и лично щастие. Има ги осмомартенската рожденичка Ели Скорчева. Историята на учителката Блага под режисурата на Стефан Командарев я изстреля отново към върховете в актьорството. Там, където тя се озовава още през 1979-а с "Адаптация" на Въло Радев.
Безкомпромисната Скорчева добре знае какво е безкомпромисно в киното. Нарича го "чудовище, което яде млади тела и лица". По-малко в световната драматургия са ролите както за възрастни актьори, така и за жени.
Въпреки това Ели Скорчева отказва не едно и две предложения. Ако приеме, това се случва само след запознаване със сценария. Просто не иска да участва в глупави филми и постановки. Още ѝ се играе, но предпочита различните превъплъщения. "Стига вече агресивни бабички", смее се Ели.
През годините винаги има подкрепата на семейството, въпреки че се сравнява с дива гръцка коза, а на студентското си "Аз" би казала: "Браво, моето момиче!", защото от млада отстоява позиция.
Кавърът на Moby е на изпълнение на The Davis Sisters. Госпъл групата от Филаделфия е основана през 1945 г. от Рут, Телма, Одри и Алфреда, които наистина са семейство и като такова пишат своята значима страница в историята на музиката. Образът на жената в семейството и по-точно на майката е сред най-трудните и най-близки до всеки митологеми. Майката изниква в съзнанието на детето (независимо от възрастта му) и в добро, и в лошо. Дори Светият отец за католиците – болният папа Франциск, повери символично вярващите в богородичните ръце, докато е в болница, а те се молят той да оздравее.
Майка си не забравя и отец Васил Вирозуб от Православната църква на Украйна. Военен капелан към 88. батальон, той е пленен на Змийския остров на 25 февруари преди три години, когато Русия нападна съседите си. Докато е в плен, усеща майчината молитва.
След 70 дни на мъчения с ток, бой с кабели, изтръгване на ноктите, студ от -20 градуса и глад, молитвите на майката са чути. Синът ѝ Васил се връща. С 15 килограма по-слаб, но все пак способен да се усмихва на своите близки.
Не всички имат късмета на свещеника. Историята помни конфликти, след които децата строят стени, а майките им – задушили ги в уж грижлива прегръдка, ги отдалечават още повече от света и живота. До степен че като пораснат, синовете и дъщерите с лекота се хвърлят в ново кръвопролитие. Злощастния сценарий провиждат в Pink Floyd през 1982 г., докато пеят за обърканото поколение след Втората световна война.
От какво има нужда не просто всяко момиче, а всеки човек? От обич, грижа и уважение. Историята на музиката помни странния, но някак очарователен случай на Стивън Уилсън, който ги засвидетелства на покойница. Джойс Винсънт умира през декември 2003-та в Лондон, едва на 38. Смъртта ѝ нямаше да се превърне в новина, ако не бе отнело повече от две години, докато някой разбере, че Джойс е починала. Преди това тя прекъсва почти всички контакти с приятели и роднини.
Не е ясно кога и как точно е загинала младата жена. Скелетът ѝ е открит по гръб, до пазарска чанта, заобиколена от коледни подаръци, които е опаковала, но така и не е подарила.
Вероятно се питате как е възможно никой да не разбере?
Съседите предположили, че апартаментът е необитаем, а миризмата на разложение идва от близките кофи за боклук. Никой не се попитал защо телевизорът и парното работят постоянно. Трупът е открит на 25 януари 2006 г. от съдебни изпълнители, влезли в апартамента заради натрупали се неплатени наеми.
Съдбата на Джойс Винсънт вдъхновява документалния филм от 2011 г. "Мечти за живот", прогресив рок музиканта Стивън Уилсън, който прави албума Hand. Cannot. Erase. за Джойс, както и не толкова популярната група Miss Vincent, която носи нейното име и ѝ посвещава песен.
С прогресив съкровище от композициите на Уилсън "Изотопия" напомня, че най-хубавият подарък не просто за Осми март, а винаги, е да се ценим и да се забелязваме, докато още имаме време за споделяне заедно.
