Преди дни депутатът Румен Петков попита "Кой го интересува ДС?", т.е. 35 години по-късно има ли смисъл да говорим за отминали неща. За кои "отминали неща" не трябва да говорим обаче? И не са ли тези "отминали неща" дълбоко вкоренени в живота ни? Наистина ли ДС и неговите октоподни пипала са отрязани днес, 35 години по-късно, та да спрем да говорим? Какво трябва да се случи с Комисията по досиета и как трябва тя да се надгради, за да се превърне в Институт за националната памет. Но какво значи "национална памет" и в чии ръце би била тя поставена? Разговаряме с Емилия Милчева, която публикува в DW текста си: "Каква ли щеше да е България, ако бяхме узнали истината за ДС?"
Съдбата на прехода
"Аз мисля, че цялата съдба и история на прехода щяха да бъдат много по-различни, макар че тогава това, което се случи... всъщност тогавашният министър на вътрешните работи Атанас Семерджиев беше обезопасил и прочистил голяма част от досиетата, така че нямаше как да се разбере пълната истина, която и до момента ние не я знаем. Искам да припомня усилията на хора, които така и не се увенчаха с успех. Странната смърт на г-н Илко Ешкенази, който беше започнал да проучва какво е станало с парите на задграничните дружества, които всъщност са пари на всички нас.
След това имаше едни много странни изгаряния на архиви и складове, в които имаше документи от бившата Булбанк, което ние отдавна сме забравили, че това беше първото име на Уникредит, преди да бъде приватизирана, която се занимаваше с всички външнотърговски операции по натрупването на външния дълг. /.../ И тук задължително мисля, че трябва да споменем с голяма благодарност името на колегата Христо Христов, благодарение на чиято изключително добросъвестна работа с архивите на бившата ДС и неговия сайт, който направи и в който има изключително много качени документи, та благодарение на неговата работа ние всъщност, а и на работата на Агенция "Архиви", разбира се, под ръководството на Михаил Груев и на още няколко души, ние можем да разчитаме, че все пак, макар и малко, някаква памет е съхранена, което е много важно."
Избирателната памет
"Много голяма част от паметта на хората да бъде именно такава, за това колко хубаво е било при социализма, защото сега, ако мен ме питате какво помня от тези години, аз например мога да се сетя много неща, част от които са свързани с насилствената смяна на имената, тъй като съм от Кърджали и това го помня много добре, но вероятно други хора ще си спомнят митингите пред Дома на културата в Кърджали, където много хора крещяха: "Вън турците от България". Със сигурност, съдейки по тази националпопулистка вълна, която се е надигнала, много хора ще си спомнят това и ще се гордеят.
Точно за паметта, защото в България този преход и всичко, което се случи и преди, така и не беше позволено да бъде осмислен, защото през цялото това време имаше изключителна съпротива от страна на много кръгове по темите, които са свързани с възстановяване и запазване на тази памет не само като емоционални спомени, това което и аз, и вие, и много други хора, наши приятели помнят емоционално. Но като памет на държавата, като памет на обществото... Което вече означава, че тук трябва да има учени, трябва да има историци, които да осмислят по определен начин и по определена методология всичките тези спомени и цялата тази конкретика и фактология. Ние нямаме още учебници за това. Аз имам внук и не зная по какви учебници той ще учи историята за този период."
Институтът за национална памет
"Тази задача трябва да бъде поставена от тези, които биха създали такъв институт, т.е. законодателите, ще рече че тази задача ще трябва а бъде поставена от политическите сили, които биха приели един такъв закон, който да награди, както и г-жа Екатерина Бончева каза, Комисията по досиетата, т.е. цялата тази документация, която е там и фактология да бъде отнесена там, така че тази задача трябва да дойде от политическите сили, които не просто да задължат МС или което и да е министерство да намери сграда, в която да има достатъчно място, да се модернизира и т.н., а това е една много по-широка и много по-всеобхватна задача. И аз мисля, че в този смисъл Полският институт на паметта може да бъде един чудесен пример.
Цялото интервю можете да чуете в звуковия файл.
Снимка – Стопкадър TV1
