Интервю на Ангел Григоров с Иля Азар в предаването ''Събота 150''
Update Required
To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.
Миналата неделя в Берлин беше организирано най-масовото от началото на войната шествие на руската опозиция. В челните редици бяха вдовицата на Алексей Налални - Юлия, и бившите политически затворници Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза. Участниците поискаха изтегляне на руските войски от Украйна, съд за Владимир Путин и свобода за политическите затворници в Русия.
За смисъла на протеста и за настроенията сред руснаците на третата година от началото на войната - интервю с журналиста Иля Азар, който отрази събитието за базираното в Рига руско издание "Новая газета Европа".
Какво е общото Ви впечатление от шествието на руската опозиция в Берлин, каква беше атмосферата, колко души се включиха?
Навярно няколко хиляди. Едни казват пет хиляди, други - две хиляди. Аз мисля, че имаше някъде около три хиляди. Шествието винаги изглежда по-добре от митинга. Има няколко колони с големи транспаранти с някакви лозунги. Струва ми се, че като цяло мероприятието изглеждаше нелошо. Въпросът е какви бяха исканията.
Имаше големи спорове дали не си струва да бъдат добавени предложения към европейските правителства да подкрепят Украйна по-активно. В официалните искания това така и не беше включено, макар че отделни активисти носеха плакати с призиви за повече оръжия за Украйна. Доколкото разбрах обаче, организаторите на шествието са предпочели по-неутрална реторика, за да привлекат колкото се може повече хора.
Затова исканията бяха само да бъдат освободени политическите затворници и да спре войната. Това са искания, които може да изпълни само Путин. Дали ще се вслуша в това, което искат три хиляди души в Берлин? По-скоро не. Затова хората, които бяха там, възприеха акцията като отдавна забравената възможност да се обединят, да се солидаризират помежду си, да се убедят, че руснаците с антивоенни възгледи съществуват и че са много.
Ако говорим за атмосферата, тя ми напомняше най-много акциите по време на така наречената революция на площад Болотная в Москва. Това са събитията през 2011 и 2012 г., когато хората протестираха срещу фалшифицирането на изборите за Държавна дума. Мнозина смятат, че това беше последният повратен момент, когато режимът можеше да се върне към демокрацията, но така и не го направи. Тогава на площада излязоха около 80 000 московчани. Мнозина критикуват това движение за това, че то беше мирно и вместо с павета, хората излизаха с балони. Атмосферата беше много дружелюбна и креативна. Струва ми се, че тогава за първи път стана ясно, че хората, които са недоволни от режима и се интересуват от политика, не са никак малко. В крайна сметка обаче движението не постигна целите си.
Лично аз освен с журналистика през последните години в Русия се занимавах и с протести, защото бях депутат. Има смисъл да протестираш в страната, в която живееш и чийто гражданин си и да искаш някакви промени. Ясно ми е, че протестите в Русия рядко са водили до промени, но все пак има някакъв смисъл в тях. В европейските страни например чрез протести може да се постигне много. Струва ми се, че да се провеждат подобни акции в чужда страна има по-малко смисъл, просто защото едва ли могат да повлияят по някакъв начин на руската политика, при положение, че Русия не обръща никакво внимание на протестите на собствената ѝ територия.
Беларуската опозиция например има общ лидер в лицето на Светлана Тихановская. Когато говорим за руска опозиция, сещаме се за Юлия Навалная, Иля Яшин, Владимир Кара-Мурза, Михаил Ходорковски, Гари Каспаров, Максим Кац, Фонда за борба с корупцията и т.н. Всички те имат общ враг в лицето на Владимир Путин, но сякаш всеки един от тях следва собствен дневен ред. Възможно ли е изобщо обединение на руската опозиция?
В Русия все още виждах някакъв смисъл в обединението на опозицията, защото ако се беше обединила, може би щеше да има шанс ако не да спечели изборите, то поне да получи 5% на изборите за Държавна дума и да създаде някаква малка парламентарна фракция. А може би и голяма фракция. Ако си представим, че изборите можеше да бъдат честни. Да си призная, не разбирам защо всички трябва да се обединяват тук в чужбина. Да предположим, че всички се обединят. И какво следва от това? На мен лично не ми е ясно.
Не е необходимо да се обединяваме, но би ми се искало да спрат постоянните разпри и конфликти. През последната година броят им рязко се увеличи. Фондът за борба с корупцията е в конфликт с групата на Михаил Ходорковски. Максим Кац е в конфликт с Фонда за борба с корупцията. Струва ми се, че всичко това не допринася за общото дело, защото виждам как отблъсква много хора. Те се отдават на личните си битови проблеми, които са достатъчно на брой в живота на имигрантите. Не съм убеден, че в самата Русия някой следи внимателно проявите на опозицията. По-скоро ѝ се подиграват.
В репортажа си за шествието описвате разговора Ви с полската журналистка Людмила Стоковска-Пятигорски, съпруга на покойния руски философ Александър Пятигорски. Тя казва, че участниците в шествието са същите руски имперци, като тези в Кремъл. Доколко справедливо е това обвинение? И доколко отразява отношението на европейците към руснаците в Европа?
Да, има такова отношение към руснаците, но не мисля, че го споделят всички европейци. Мога да разбера украинците, защото Русия ги нападна и в този смисъл нямам към тях никакви претенции.
Доколко това отношение отговаря на реалността? Мисля, че не изцяло, но това е моето лично мнение. С хората на противоположното мнение е доста трудно да се спори. Те казват, че ако не подкрепяте финансирането на украинската армия, а сте просто за мир или ако сте против разпадането на Русия на отделни републики, значи подкрепяте империята. Струва ми се, че тази позиция е доста опростена.
Не съм убеден, че ако човек е против разпадането на Русия, той задължително е за империята. Никой не може да гарантира, че разпадането на империята ще премине безболезнено, както за жителите на Руската... хайде да я наречем империя, така и за останалия свят. Затова Америка например е против разпадането на Русия, включително заради неяснотите около контрола над ядреното оръжие. Мисля, че позицията срещу разпадането е напълно адекватна. Не вярвам по света да има много хора, които подкрепят разрухата на собствената си държава.
Цитираната вече полска журналистка твърди, че войната срещу Украйна не е война на Путин, а руска война. Чия е тази война според вас - на Путин, на руснаците или на по-голямата част от руснаците?
Путин започна войната. Ако той не я искаше, тя нямаше да започне. За съжаление, има много руснаци, които се влияят от мнението на Путин и подкрепят всичко, което той прави или говори. Трудно е да се оцени броя на тези руснаци, защото по обясними причини изборите в Русия не са показател за реалната подкрепа. Когато за него гласуват 80%, това нищо не значи. За съжаление обаче голяма част от руснаците подкрепят войната. Немалка част от тях е по-радикална от Путин, ако това изобщо е възможно. Вероятно сте чували, че някои професори се изказват в подкрепя на ядрен удар, което е поразително.
Със сигурност обаче не може да се каже, че всички руснаци са имперци и подкрепят войната. Лично познавам много хора, които останаха в Русия и не подкрепят войната.
Като цяло ми се струва, че с течение на времето все повече руснаци подкрепят войната. Това се дължи на постоянния информационен фон и блокираните независими руски и западни медии. Това оказва влияние. Освен това, много хора, които не са точно либерали, а по-скоро центристи и които ми се струваха по-рано адекватни, започнаха да подкрепят войната. Защото вече я възприемат не като война с Украйна, а със Запада и Европа. И макар че първоначално не подкрепяха нахлуването на руските войски в Украйна, сега смятат, че Русия не може да си позволи да загуби, защото е застрашена руската цивилизация. Затова трябва да се воюва до пълна победа, за да не се разпадне Русия.
