Писателят и драматург Теодора Димова, един от най-авторитетните представители на нашето общество, беше гост на предаването „Нощен Хоризонт“. Един от най-четените съвременни български творци изпраща успешна година. През юли тя стана носител на Националната Вазова награда за литература, а през декември - на наградата "Хеликон" за постижения в новата художествена българска проза. Теодора Димова разговаря за отминалата година, образованието, вярата, надеждата...
Много са историите, които събирам и в които се вглеждам, заявява тя. - Много взъхновяващи неща се случват около нас. Последното беше Писмо за баба, или Помощ за баба – инициатива на млади хора, каоито изпращат пакети с храна за възрастни хора и опашката, която се беше събрала на (столичната улица, б.а.) „Кърниградска“, беше огромна.. Тоест, във всички нас има такова желание да помагаме един на друг и да бъдем благородни, че не зная как някъде по пътя това желание и копнеж за доброта се пропилява. Същото беше с украинските бежанци, когато идваха тук – младите много се активизираха.
И допълва: Отминаващата година бих описала с политическа пиеса, защото виждаме как политиката завзема все повече територия от нашия личен живот. Ние се занимаваме повече с политика, отколкото с нашия вътрешен свят, което не би трябвало да се допуска. Но мвого по-лесно е да се пише за тъмната страна, за бесовете и греховете, или за нещастната любов. Това го усетих още в романа си „Майките“, когато исках да изобразя един свят човек – глявната героиня Явора. Защото основната ми идея беше, че ако един свят човек отново слезе на Земята, ние няма да понесем светостта му. И пак ще се получи това, което се е случило по времето на Христос. Така и става в романа „Майките“.
След завръщането си от Фестивала за документално и анимационно кино „Златният ритон“ тя обясни: Три от наградените филми се занимават с нашето минало. И ми се струва, че вглеждането в миналото се превръща в устойчива тенденция и това много ме радва. Защото това е единственият начин да оказваме съпротива срещу едно зло, което е много близо, надвиснало отново до нас. Ние сме длъжни на нашите предци и нашето мълчание е повторно преживяване на тяхното страдание.
Кои са двойкаджиите в изследването на PISA – учениците, учителите, или образователната администрация? Тези резултати са заради 30-годишното възпитание на българите от екраните на телевизията, е нейното обяснение. - Ние допуснахме опростачването да стане норма и който не живее в тази норма, да се чувства низвергнат от обществото. Всъщност двойкаджиите са родителите на тези деца. Интелигентните хора са малцинство в тази държава, те не могат да наложат техния стил и вкус, напротив! Виждате навсякъде, че поведението на младите хора и на техните родители е толкова различно от поведението на тези в Европа.
Трябва ли вероучението да се въведе за задължително изучаване в училищата? Хубаво би било, но не задължително. Създаде се впечатление, че вероучението е някаква панацея - че ако децата се запознаят с библейските случки, непременно ще станат добри. Това не е така! Религията не може да направи децата християни. За да стане това, те или го получават от родителите си, или на по-късен етап, когато се сблъскват с екстремни ситуации. Или пък са деца, които ходят на неделно училище.
А какво е Бог? Откриването на Бог и на християнската вяра е най-дълбинното преживяване. Винаги съм знаела, че има сила, която е извън нас, която ни ръководи и съм минала през всички етапи, през които минава един търсещ човек. Той не влиза директно в храма, а преминава през много препятствия. Минала съм през Елена Блаватска, пред Петър Дънов, през Кабала, през астрология, през източните учения, разбира се. Това ми костваше огромна загуба на време и много разочарования. Така след много време всъщност открих евангелията, които бях чела, но прочетох с нови очи. За човек е трудно да поеме цялата вяра наведнъж и да я осъзнае. Много е трудно да се проумее животът на Христос, трите години, които са описани в евангелията, чудесата, раждането и смъртта му, саможертвата му. И след като всичко това се поеме, пъзелът се нагласява и се подрежда целият смисъл на живота на един човек.
Вижда ли Теодора Димова своя баща - писателя Димитър Димов, в своите постъпки и своя мироглед? Непрекъснато препрочитам романите му и винаги откривам нещо съвсем ново. Никога не съм била по-близо до него и не съм общувала по мистичен и необясним начин с него, както през моята героиня Адриана (от едноименния роман, б.а.).
Хора като нея могат ли да имат много приятели? Нямам много приятели, но една от Божиите заповеди е да обичаме враговете си – това е най-необяснимото.
Още от Теодора Димова - в звуковите файлове.
