„По време на комунизма културата на памет в България, както и в други страни, е силно доминирана от историческата политика на партията и държавата, като партия и държава се припокриват в едно и заедно обгръщат големия разказ за нацията, като го натоварват силно идеологически. Индивидуалните, частните и семейните спомени са силно изтласкани от обхвата на публичното. По времето на Тодор Живков представата за „спасяването на българските евреи“ е продукт на партийната историческа политика. Този продукт има много малка подкрепа от страна на гражданската памет, но и мълчалива съпротива в културната сфера“.
Думите на Щефан Трьобст, професор по културни изследвания на Източна Европа в университета в Лайпциг, са насочени към трите основни елемента пропагандирани от българските правителства както преди, така и след 1989 година: „Спасението на българските евреи“, заедно с 1300 години национална история, както и „най-достойните синове на българския народ“, светите братя Кирил и Методий. В своята съвкупност те имат за цел да докажат пред света достойнството, древността и европейската принадлежност на България.
Създаденият образ на „спасението на българските евреи“ се приписва на българската „работническа класа“, съответно на „пролетариата“, на Българската комунистическа партия (БКП) и дори лично на нейния генерален секретар Тодор Живков. Този образ на държава спасител се оказва изключително успешна конструкция – толкова успешна, че оцелява дори след политическите промени в страната ни.
Година преди да се случат тези промени, в Националния дворец на културата е проведена конференция, посветена на 45-та годишнина от спасяването на българските евреи. В Архивния фонд на Българското национално радио е съхранен документален запис от нея и изказването на родения в България, председател на дружеството “Йехуд Олей Булгария” Леон Семов.
В своето обръщение към делегатите той потвърждава „обичта на българските евреи, живущи в Израел към България и към българският народ“. Описва и обстоятелствата, които превръщат „издадената заповед за депортация“ в „нова заповед за изселването на софийските евреи от София“. Тук отново се утвърждава мита, че водач на манифестацията срещу изселването, проведена на 24 май 1943 година, е Тодор Живков.
„Ние — българските евреи със свити сърца следяхме безпрецедентните гонения и настръхнали очаквахме своята нелека съдба и бъдещи дни на изпитания. Под влияние на хитлеровите националисти, млади хора в България организираха свои дружества („Отец Паисий”, Български легиони), екзалтирани хайки „легионери” манифестираха по улиците, пеейки: „Рим, Берлин и Токио, ще наложим нов ред на земята”. Издигаха лозунги: „България за българите, чужденците — вън!” А чужденците в този период бяхме именно ние — евреите. Търсеха повод да ни обиждат, подвикваха ни: „Чифути! Хайде да си ходите в Палестина!” Без повод посягаха да ни бият, вечер чупеха с камъни прозорците на къщите ни. Ограничено беше нашето движение — само 2 часа в денонощието ни се разрешаваше да излизаме, за да си купим полагаемата ни се дажба хляб и да си налеем вода. Липсата на вода за пиене и други нужди беше едно голямо наказание за нас, понеже всички си наливахме само от една чешма на нашата улица и не можехме да се вместим в този график.“
Картината, която описва Берта Владимирова в своите спомени, разкрива още един елемент от антисемитската политика, премълчаван в годините на комунистическия режим.
„Образът на спасението е тясно свързан с един друг митологически образ на България – като „страна без антисемитизъм“. Съгласно този образ, за разлика от другите общества в региона като например Украйна и Румъния, българите „perse“ не са антисемити, в България не са се случвали погроми, нито пък има подигравателни названия за евреите. Пак в съответствие с този положителен стереотип, от времето на османското господство чак до победата на комунизма в България никога не са съществували антисемитски движения, личности или публикации. По времето на Живков митът за „страната без антисемитизъм“ се разгръща до такава степен, че показва българите като принципно имунизирани срещу всякакви расистки, ксенофобски и етноцентрични чувства. От 1990 година нататък посткомунистическа България пропагандира на европейско равнище идеята за т.нар. български етнически модел“, заключава Щефан Трьобст.
Съдържанието на този „модел“ можем да видим в публикувания през 2003 година доклад на българското правителство относно изпълнението на Рамковата конвенция на Съвета на Европа за защита на националните малцинства, в която моделът е описан по следния начин:
„През последните 13 години в България се наложи един успешен модел на междуетнически взаимоотношения, основан на принципите на гражданското общество и плуралистичната демокрация. Същността му се състои в решаване на проблемите на малцинствата чрез поддържане на баланс и хармония между принципа на интегриране на малцинствата в гражданското общество и принципа на защита на тяхната етническа, религиозна и езикова идентичност.“
