Че бил е жив – не е за вярване.
Красив мечтател. И бунтовник твърд…
Но още има живи гарвани,
Видели неговата смърт.
Забулваха го с думи пламенни.
Рисуваха го с временни бои.
Откраднаха и неговия паметник.
А той стои в душите ни.
Стои.
(„Васил Левски“, Георги Константинов)
„Неповторимостта и величието на личността на Апостола са осъзнати още от неговите знаменити съвременници, съидейници, съратници, сподвижници и непосредствени следовници. Не случайно гениалният Ботев в 1868 година го нарече „нечут характер“ и дори още в 1875 година прозря измеренията на неговото дело, подчертавайки, че Васил Левски е революционер от международен мащаб; а в издадения от него календар за същата година го нареди между светците-мъченици. Бележитият Каравелов сполучливо го определи като „някакво чудо“. Верните му и първи съратници Христо Иванов-Големия, Иван Драсов, Данаил Попов, поп Минчо Кънчев, окачествиха делото му като „свят подвиг“, а него нарекоха „неоценимий“, „святият апостол“ и „народен херой“. По-младите му съвременници и съмишленици – Илия Поплуканов, Петър Бояджиев още през 1873 година го считаха за „пръв възбудител на тая свята работа“ – освободителната борба – и единодушно заявиха, че той е действително „неповторим“, пише в предговора към документално-мемоарния и литературен сборник „Левски във времето“ историкът Кирила Възвъзова-Каратеодорова. А в интервю за Българското национално радио от 1988 година тя анализира причините за всенародната обич към Апостола, като подчертава, че той е личност, „надраснала своето време“:
Тази позиция защитава и историкът проф. Николай Генчев, който в разговор от 1997 година говори за митологизирането на Левски още приживе и избора му от народа за символ и водач.
Свещените камбани. Спомен за Левски.
Изворът на образното слово, което намираме в достигналите до нас писма, както и в свидетелствата на неговите съвременници, можем да търсим и в любовта на Апостола към народното творчество. Сестра му Яна Кунчева разкрива увлечението, с което малкият Васил е слушал народните приказки от баба си, като любима му е била легендата за „Свещените камбани“. Този разказ е записан от Георги Тунтов преди 1913 година и включен във „Възпоменателна книга Васил Левски“, Пловдив, 1937. Предаваме спомена за любимата легенда, която бабата на Левски разказвала на своите внучета Васил, Христо, Петър и Яна.
„Вехта, бедно наредена стаичка, полуосветена от огъня в огнището и от блещукането на жумящото кандило пред иконата на Спасителя. Аз и той бяхме обкръжили баба, която се готвеше да ни разкаже за старата камбана. Коленичил и облакътен върху коленете ѝ, Левски чакаше да чуе приказката.
Вън снежна буря лудуваше и блъскаше по прозорците и вратата. – „Колко е страшно!“ – казах аз, като се ослушвах боязливо и гледах баба в очите. От другата ѝ стана той, усмихвайки се, отговори: „Никак не е страшно – обикновен вятър и сняг. Хайде бабо, говори.“ Тя ме погали, за да ме успокои и почна:
„Това е било много отдавна, когато всички хора са вярвали в Бога и са чакали от него своето спасение. И за да се прослави повече името му, един ден християните решили да излеят една огромна камбана, звънът на която да призовава верующите от далечни краища на общи молитви.
В определения тържествен ден хората, в празнично облекло, се трупали около грамадния котел, в който светлеел разтопеният метал. В него всеки поред пускал своите скъпоценности: младите момичета и невести с радост откачали своите обици, гривни, брошки и пръстени. Мъжете също хвърляли там всичките си златни монети, пръстени, верижки. Разтопената благородна сплав обещавала да се превърне във величествена камбана, гласът на която е трябвало да се разнася далече, за да оповестява часа на горещите молитви – да разнася и възвеличава божието име по цялата земя.
Там бил и един беден по произход, православен човек, казвал се Иван Златоуст“…
Бързо и чисто по детински запитах: „Ама защо, бабо, така се е наричал?“ – Тя нежно постави ръката си върху моите уста. – „Не ме пресичай! Наричал се е Златоуст, защото устните му били изковани от чисто злато. И за да засвидетелства своята гореща любов към Бога, в този тържествен ден същият отрязал устните си и ги хвърлил в котела. Всички наоколо останали вкаменени. Кръв гореща бликнала от устата му. Никои не бил в състояние да му помогне и той издъхнал след няколко часа пред самия котел. Затова той е признат за светец. Същия ден камбаната била излята и окачена.“
В това време брат ми Левски си бе извил главата към баба и с орловия си поглед я застави да млъкне. Тя го запита защо така я гледа. Той дълбоко въздъхна и отговори: „Всичко, което ни разправи за тази камбана е много хубаво. Само едно, бабо – устните на свети Иван Златоуст не трябваше да се режат и хвърлят в котела. Обиците и гривните са били достатъчни.“ И след като отново прикова поглед в огнището, втори път въздъхна: „Същият този светец – казва той – е наречен Златоуст не защото устните му са били от злато, а защото в своите слова е бил много сладкодумен. Признат е за светец не затуй, че е отрязал устните си за приказната камбана, а защото думите му са се придружавали с дела, че цялото си същество е принесъл в жертва, за да прослави Христовото учение. Той цял-целеничък е бил една свещена камбана, която е говорила на хората за любовта…“
Така говореше той с необикновена жар. В стаята цареше тишина. Погледите на всички бяха обърнати към него. Пламъкът от разгорелите се главни в огнището се отразяваше в широко отворените му очи и им придаваше особен блясък. Но после за какво говореше той? Аз бях тогава малка и много работи не разбирах. Разбрах това сетне, когато го нарекоха „Левски“…
Боже мой, и сега, като си спомням тази зимна нощ, изтръпвам от чувство на умиление и гордост. Сините му очи блестяха като въглени. Вън бурята продължаваше да беснее. Страшна нощ! Кандилото мъждееше. Главните догаряха. Той млъкна. Бавно затвори очите си и сви вежди. В душата му ставаше нещо необикновено. Чувстваше се благотворното влияние на Христовата ръка, която бе сложена тогава върху неговото чело. Ние всички в гробно мълчание свещенодействахме пред изливането на друга някаква народна камбана. Струва ми се, че от тази нощ тръгна по стъпките на божиите проповедници… и стана Апостол на народната свобода.“
Всеки има своя Левски
И до днес всеки българин носи в сърцето си Апостола като многолико измерение на националните ни добродетели. Той е наша светиня, наша национална и човешка гордост. На живота и делото му са посветени стотици литературни творби, произведения на изобразителното изкуство, паметници, музеи, книги, научни изследвания и трудове.
В звуковите фондове на Българското национално радио също се съхраняват вдъхновени от личността на Левски творби. Предлагаме някои от тях.
Откъс от „Немили-недраги“ (Иван Вазов), посветен на Апостола. Актьорски прочит на Борис Арабов, 1970 година:
„Левски“ от поетичния цикъл на Иван Вазов „Епопея на забравените“ в изпълнение на актьора Иван Тонев, запис 1970 година:
„Обесването на Васил Левски“ (а капела), музика Александър Танев, изпълнява Смесен хор на Българското национално радио, запис 1987 година:
Апостола в мислите и думите на писателя, журналист и народопсихолог Марко Семов, запис 1986 година:
Писателят и журналист Стефан Продев чете свое есе за Васил Левски, запис 1981 година:
Композиторът Боян Икономов говори за работата си върху ораторията „Реквием за Васил Левски“. Чуйте и III част „Апотеоз“ на ораторията в изпълнение на Симфоничен оркестър на БНР, диригент Васил Стефанов и Смесен хор на БНР, диригент Михаил Милков, запис 1973 година:
Реален и легендарен, близък и неуловим, обикновен и неповторим – такъв е Левски, чието място в народната памет е неотменно. Делото му, високо оценено още от неговите съвременници, не само издържа всички изпитания на времето, но получи от историята най-високото признание – безсмъртието.
