През 60-те години на XIX в. българите живеели с усещането, че старият ред на съществуване в рамките на Османската империя е безвъзвратно отминал и идва време за големи промени. Вестниците разпространявали новините за бунтове и войни на Балканите и в Европа. Засилването на четническото движение показало, че има хора, които са готови да жертват живота си за така желаното освобождение. Тази обща готовност и решителност за борба, особено сред младите, образовани и будни българи, дава основание да се говори за национално освободително движение сред българския народ, който иска вече да отхвърли османско владичество и да възвърне своята самостоятелна държава. Сред различните идеи, предложения и начинания нямало единство, което да доведе до конкретни действия. Общият дух трябвало да се организира. В такова бурно време се появява Васил Иванов Кунчев, останал в историята като Левски – Апостола на свободата.
Той е роден на 18 юли 1837г. в гр. Карлово, в семейството на Иван и Гина Кунчеви, баща му починал рано. Васил учил в градското училище, а после и в Стара Загора. Неговият вуйчо – архимандрит Василий, го праща в училище за свещеници в Пловдив. В 1858 г. се замонашва под името Игнатий. През 1861 г. се отказва от духовна кариера, но остава „мирски дякон“ и отива доброволец в Белград, където Георги Стойков Раковски свиква Първата българска легия. В щурма на Калемегдан, младият Васил Кунчев проявил смелост и сръчност, а един негов скок накарал съратниците му да възкликнат – "това е левски(лъвски) скок" и оттам останало прозвището Васил Левски. След легията се връща в Пловдив. Арестуван е временно, след което учителства по селата. В 1866 г. емигрира във Влашко (дн. Румъния). Прекосява България като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която със сражения за 99 дни си пробива път до Сърбия. Там изкарва подофицерския курс на Втората българска легия и след тежко боледуване отново се озовава във Влашко.
В странстванията си Левски срещал много хора, слушал техните настроения, спорел и постепенно формирал своята идея в служба на Отечеството. Искал българите да се освободят сами, без чужда помощ с всенародно въстание подготвено от комитетска мрежа. Така Левски тръгва като апостол сред народа, да проповядва една нова вяра, в която самият той твърдо вече вярвал – Свободна България.
От 1869 до 1872 г., в обиколките си из българско, постепенно изплел мрежата на Вътрешната революционна организация. В революционните комитети по градове и села привличал най-будните, смелите и верни на каузата българи.
Около 1870 г. Левски създава такъв комитет в старопланинския град Златица. Неговото убежище било в църковния метох, собственост на близкия манастир „Свети Георги“. Градът по това време е център на кааза с население от около 5000 души, от които мюсюлманите били 4500, и само около 500 християни. "Тъкмо на такива места турците най-малко са очаквали, че може да има такъв комитет" – разказва Иван Иванов, д-р на историческите науки. И ни пренася в сградата на метоха в Златица, запечатала завинаги спомена за Васил Левски:
След като изградил мрежа от десетки комитети, името на Левски започнало да се шепне от ухо на ухо и се прочул сред сънародниците си със своята ловкост и съобразителност при избягването на клопките и затрудненията, заради властта, която го издирвала "под дърво и камък". Най-важни обаче са идеите на Апостола, а дейността му бележи връх в нашето националноосвободително движение. Той нито веднъж не се отклонил от целта – за организиране на самостоятелно българско въстание, за въоръжена революция, предвождана от революционните комитети. Левски вярвал, че революцията ще успее само ако в редовете ѝ участват най-заинтересованите българи. Погледът на Апостола се простирал и по-далеч – в освободената българска държава той предвиждал да се създаде чиста и свята република, в която да господстват справедливостта и равенството на различните народности. Левски обаче не доживява до избухването на Априлското въстание. През 1872 г. е заловен и осъден на смърт, качен на бесилото на 18 февруари в София.
Съдебният процес срещу Васил Левски остава забулен в тайнственост. За него не пише нито турската, нито световната преса. Светът не знае за драмата в софийския конак, където един българин надвива властта на цяла империя със своята воля и вяра в народното дело. Освен за процеса срещу Левски, енигма до днес остава и гробът му в София. Има много версии и предположения, къде може да почиват костите на този велик българин, никой обаче не може да даде неоспоримо доказателство къде трябва да бъде издигнат негов надгробен паметник.
По-важното е, че Левски чрез заветите си живее в съзнанието на хората. 150 години след неговата гибел, по-точни от всякога звучат думите му: "Нашето драгоценно Oтечество се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи".
Снимки: БГНЕС, zlatitsa.com, YouTube@AlexanderSeniorMitov
