Той виждаше едно знаме, на което ще пише "Свята и чиста република".
Велик революционер-демократ, организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация, Васил Левски, апостолът на свободата, винаги ще живее като вдъхновяващ съвременник на всички поколения. Той е знаме в борбата за свобода и демокрация, по пътя на народа за справедлив и съвършен свят. Неговото име ще свети през вековете докато я има България.
Целта: „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република”.
В градежа на бъдещата република Левски поставя няколко основополагащи принципа: осигуряване и закрила на гражданските и политическите права и свободи на народа и на личността; законност и правов ред, въплъщаващ принципите на справедливостта; равенство на всички пред закона; разделение на властите, но в рамките на принципа за народовластие; веротърпимост.
Представата на Левски за новия бъдещ свят е прозрение с огромен заряд. То се дължи на колосалната му, необяснима понякога гениална интуиция, предвиждаща стройни логически структури, които естествено за времето си са могли да звучат като утопия.
Разрастването на революционната мрежа от комитети в различните краища на българските земи заставя Апостола да се обърне към БРЦК в Букурещ с молба да му се изпратят един или няколко помощници. Искането му е удовлетворено и за такива са му определени Ангел Кънчев и Димитър Общи. Първата среща между тримата става в Ловеч в края на септември 1871 година. От нея и от последвалите по-нататък контакти Васил Левски бързо си съставя мнение за качествата на двамата си помощници. От Ангел Кънчев е във възторг и твърде скоро му поверява самостоятелни задачи при обиколката на различни комитети из Българско. За съжаление на 5 март същата година при опит да премине Дунава в Русе Ангел Кънчев е обграден от османската полиция. За да не бъде заловен жив, слага сам край на живота си.
Димитър Общи се оказва съвсем друга натура: самонадеян, славолюбив, недисциплиниран. Тези му наклонности не се нравят никак на Апостола и в писмо до Любен Каравелов – председател на БРЦК, той определено изтъква, че другият помощник не е годен за възложената му работа. Въпреки това му предупреждение БРЦК не предприема нищо. Твърде скоро Димитър Общи се впуска в една рискована авантюра, която нанася непоправими удари на Вътрешната революционна организация. На 22 септември 1872 година, без да предупреди Апостола и без да получи неговото съгласие, той организира нападение над една турска пощенска кола, пренасяща данъчните постъпления от Орханийско (Ботевградско) и Тетевенско на Арабаконашкия проход. Обирът на царската хазна вдига веднага на крак местните османски власти и още през октомври Димитър Общи е заловен. Той казва всичко, което знае, в това число и за известните му имена на членове на Ловешкия комитет. Потвърждава, че е убил в Орхание дякон Паисий, владишкия наместник. Направените от него признания довеждат до разкриване на революционните комитети в Тетевенско, Орханийско, Етрополско и Софийско. Над Вътрешната революционна организация надвисва смъртна опасност.
Краят на 1872 година Левски отказва да обяви бунт по нареждането на БРЦК и Каравелов в Букурещ, защото смята, че народът ни още не е подготвен за въстание, и решава да отиде в Румъния, след като прибере архивите, за да се разбере с емиграцията.
Известието за обира при Арабаконак заварва Апостола в Южна България. Научавайки за постъпката на Димитър Общи и за последвалите разкрития на революционните комитети в посочените краища, Васил Левски предприема незабавни стъпки за ограничаване на удара на османските власти. В този изключително тежък за организацията момент той най-малко мисли за спасяването на своя живот. Отправя се към София, за да види не може ли да се помогне на задържаните комитетски дейци и да бъдат спасени от лапите на османските власти.
След като се убеждава в невъзможността за тяхното освобождаване, вместо да тръгне по най-прекия път за Влашко, Апостола заминава за Ловеч, където е седалището на Привременното правителство. В хода на разпитите и тежките разкрития за комитетската мрежа, се разконспирира личността на Апостола и залавянето му става неизбежно. Полицейски патрули обикалят страната с неговата снимка. Заптието Хасан Чауш го разпознава при срещата им в местността Пази мост край Ловеч по Коледа и праща след него потерята, която на 26 срещу 27 декември 1872 година го залавя в Къкринското ханче.
Цветолюб Нушев, един от съставителите на книгата „Личният бележник (тефтерчето) на Васил Левски“, разказва за залавянето му, запис 2016 година, Златен фонд на БНР:
Левски е откаран в Търново и от там на 4 януари 1873 година е отведен в София, където е изправен пред специален съд. Съден е в червения салон на Софийския конак, който по-късно става Царски дворец. Заседанията са всеки ден от 5 до 9 януари. Проведени са шест разпита, които непрекъснато се редуват с очни ставки с другите обвиняеми. През цялото време Апостола съзнателно се стреми да запази в тайна имената на своите съратници и същността на комитетската дейност.
„Изобщо той отказа категорично да спомене някакви имена и лица”, пише в протокола. Левски поема еднолично отговорността за революционното начинание на българите.
Показанията на обирачите на хазната и най-вече на техния водач Димитър Общи силно затрудняват защитната тактика на Левски. Уплашени, довчерашните другари на Апостола опровергават почти всяка негова дума пред съдиите. Съдиите питат Общи: „Димитре, ти чу думите, които каза Дякона, верни ли са казаните работи и ако не са верни, кажи кое е истината!” „Две негови приказки са прави, пет са лъжа”, отговаря Общи. При очната ставка между Димитър Общи и Левски провела се на 8 януари задават въпроса: „Димитре, от кого дойде заповед за убийството на дякона – владишки наместник, когото ти уби в Орхание?” Последвалият отговор е следният: „Убих го въз основа на писмо, дошло от Ловчанския комитет и от Дякона с подпис Аслан Дервишоглу” (Левски). От показанията на Общи е направено заключението, че главните виновници на комитетското дело са Любен Каравелов, Левски и членовете на Централните Ловчански и Букурещки комитети.
Разпитите са върховният, изпитателен миг от живота и делото на Левски. Апостола остава трагично сам в последните си дни. Турците са силно впечатлени и респектирани от неговата героична самоотверженост. Той се проявява като личност с мисия, поела отговорността на ръководител на националната революция. Защитавайки себе си и делото, Васил Левски извоюва историческото си безсмъртие.
Явява се за последен път в съда видимо изнемощял. От 9 януари до 6 февруари е окован в затвора на казармата, напълно изолиран от света. Простил се е с отечеството си месеци по-рано, докато заптиетата го връзват в Къкринското ханче изрича: „Прощавайте, братя, и ти, мило отечество, за тебе аз отивам!”
Самият процес е от такъв характер, че трябва да се води от Върховния редовен съд в Цариград. Турските власти обаче не желаят това да става в столицата пред очите на европейските дипломати и журналисти. Това е причината процесът да се води в София, а не толкова страхът, че Левски и останалите подсъдими може да бъдат освободени по пътя. В писмо на Йорданка Филаретова до Найден Геров се казва: „Колкото до онези работи, дето върши комисията в града, не мога нищо положително да ви кажа. Такава тайност се пази в разпитите, дето нищо не може да се научи отвънка”.
Въпросната комисия се състои от Али Саиб паша - бивш велик везир, Шакир бей - майор от генералния щаб и бивш адютант на Митхад паша, и члена на Държавния съвет хаджи Иванчо Пенчович. Нито един от тях не е юрист. Хаджи Иванчо Пенчович е участник от българска страна в смесената българо-гръцка комисия по уреждането на църковния спор от 1869-а до 1872 година между Цариградската Патриаршия и обявената с ферман през февруари 1870 година Българска Екзархия. Хаджи Иванчо е склонил да участва в извънредната комисия по силата на служебното си задължение. След края на процеса той споделя: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин...”
Писателят Марко Семов и историкът Божидар Димитров споделят своите позиции за събитията довели до присъдата на Левски, запис 2000 година, Златен фонд на БНР:
Към тази комисия са придадени проформа шест софийски съдебни заседатели - българите хаджи Марко Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски, и турците Мехмед Салих, Садулах Сърръ и Дервиш Мустафа. И шестимата са против смъртната присъда на Левски, но никой не се съобразява с тях.
Това всъщност е най-малкото неспазване на самите турски закони. Цариградската „тричленка" е едновременно прокуратура, съдия и следовател. За адвокат изобщо не става дума. Цариградските сановници прехвърлят консумираната вина на Димитър Общи за обира в Арабаконак и върху Левски.
Според преписа от протокола от 14 януари 1873 година срещу Апостола има цели 12 обвинения за подсъдни деяния по Имперския наказателен закон (ИНЗ). Най-сериозни са четири от тях: по членове 55, 56, 66 и 174, ал.2. Първите три състава са така наречените противодържавни престъпления, или деяния срещу сигурността на държавата (подбуждане към бунт). Това са актове, насочени към сваляне на османската власт със сила, които попадат директно под квалификациите на Османския наказателен закон. Чл.174 от ИНЗ е за убийство, т.е. престъпление против личността, за убийството на слугата на български чорбаджия.
В крайна сметка основната част от обвиненията срещу Левски в заключителния протокол са за революционна дейност, т.е. престъпления срещу османската държава, наказуеми със смърт. Обаче „забравят" за чл. 58, който гласи, че ако „въстание или друго въоръжено нападение" от такава дейност не е произлязло, то максималната присъда, може да бъде доживотен затвор.
Към тях е прикачено и убийството на младия слуга. Така на подсъдимия се създава криминален профил. Целта е да бъде физически ликвидиран, защото убийството като престъпление по османския ИНЗ се наказва със смърт, а не със заточение.
Присъдата гласи: „Понеже всичко гореизложено е установено с положителност... реши се: споменатият дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване”.
„Той е бил със стратегия за провеждането на процеса срещу него”, казва за поведението на Левски пред съда Цветолюб Нушев, в запис от 2016 година:
На 6 февруари (18 нов стил) 1873 година Апостола на свободата е обесен на мястото, където днес се издига неговият паметник в столицата. Смъртта му не просто предизвиква потрес и скръб сред революционните среди в България и в Румъния, но бележи началото на криза и сътресения, от които революционното движение никога няма да се възстанови напълно.
В запазения дневник на Хаджи Боне Петров, заможен, родолюбив българин, съратник на Левски и опора на тайния революционен комитет в София, четем: „Дякона се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но след него са хиляди. Палачът му метна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Св. София”, за да не видят турците, че плача. Всички плачеха”.
А историкът Иван Унджиев, чийто основен труд е биографията на Левски, пише: „Смъртта закръгли делото на неговия живот, и великият му дух отлетя във вечността. Свободата изгуби своя жрец, революцията – своя гений, народът – своя кумир. Безкрайна мъка потисна душите и глухи стонове на отчаяние отекнаха по цялата поробена земя. България оплакваше своя най-велик син”.
За едничкия син, Христо Ботев пише стихотворението „Обесването на Васил Левски“, изпълнява Стефан Гецов, запис 1977 година, Златен фонд на БНР:
В зората на това мрачно февруарско утро новият ден пристъпва спокойно и уверено. Светъл лъч огрява изтерзаните сърца и нова вяра озарява душата на народа страдалец: върху него вече бди безсмъртният дух на великия Апостол.
ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА
