Васил Лъвский, в Карлово роден

Името на Васил Левски е поставено в съзнанието на българския народ на най-святото и чисто място — пиедестала на Свободата. Неговата роля за засилването, утвърждаването и привличането към идеите на българското революционно движение етака значителна и безспорна, че го поставя на едно от челните места в националната ни история.

Няколко хиляди са: изследванията, романизираните биографии, монографиите, студиите, спомените, публицистичните, художествените творби и други научни трудове, които изграждат съкровения образ на Апостола на свободата в съзнанието на всеки българин.

Левски във времето

„Времето не само не покри със забрава неговите дела, мисли и слова, но вля в тях непресъхващживителен сок. Затова всеки от нас го носи в сърцето си не само като монолитно изградена личност, хармонично събрала у себе си най-възвишените качества, присъщи изобщо на бореца за свобода, но и като многолико измерение за националните добродетели на българина.  Реален и легендарен, близък и неуловим, обикновен и неповторим — такъв завинаги ще си остане за нас Апостола на свободата“, пише в предговора към документално-мемоарния литературен сборник „Левски във времето“ историкът Кирила Възвъзова-Каратеодорова. 

Времената, в които се ражда и израства малкият Васил, са свързани с разцвета на занаятите и еснафското съсловие в Карлово, за което пише литературният историк Боян Пенев в едно от своите изследвания:

„Еснафството е представлявало една здрава и сплотена сила не само в обществено-икономическо, но и в морално отношение. В борбата за отстояване на икономически интереси търговецът и занаятчията каляват своята воля, развиват своя ум, своята съобразителност и следствие на това проявяват в обществените и националните борби повече енергия и опитност, общителност и общественост.“

Българският историопис не разполага с автентичен документ за точната рождена дата на Васил Левски. Традиционно възприетата дата 18 юли 1837 година придобива популярност благодарение на първите му биографи Георги Кирков, Захари Стоянов и Стоян Заимов. Съществуват още три хипотези, които определят рождената година на Апостола: 1846-та, според доказателство от показанията на Дякона, дадени на 4 януари 1873 година пред Специалната комисия на Али Саиб паша, в които на въпрос за възрастта си Левски отговаря, чее „на двадесет и шест – двадесет и седем години“ е тезата на Георги Туртуриков; според допискавъв възрожденския вестник „Съветник“ от 1864 година, в която се споменава размонашването на Левски,  много по-вероятно е Апостола да е „роден през 1843 година“, пише пловдивският историк Видин Сукарев; няколко години по-късно, анализирайки различни (предимно мемоарни) източници, Веселин Игнатов достига до най-достоверния извод, че ВасилЛевски е роден през 1840 година. Тези данни потвърждават през 2020 годинаосманистът от Австрийската академия на науките д-р Григор Бойков и проф. д-р Пламен Митев от СУ „Св.Климент Охридски“. 

Пред журналиста от Радио Стара Загора Кристина Русева проф. д-р Пламен Митев посочва източниците „регистри на населението (нюфусдефтери)“, в които името на „синът му Васил, син на Иван, възраст — 4“ е записано през 1844 година.

Родителите на Васил са „люде от средна ръка“, пише един от най-изтъкнатите биографи на Левски,историкът проф. Иван Унджиев. Неговият баща Иван Кунчев, научил бояджийския занаят от своя баща Кунчо (Кунко), се занимавал още и с гайтанджийство и минавал за средно заможен човек. Майка му Гина Караиванова е втората дъщеря на Иван Тахчиев (Кара Иван), който правел чешми и калдъръми и бил от заможен род.„Ако и някои от тях да се посвещават в духовно звание, все пак търговията и занаятът си остават фамилен поминък. Родът на Левски красноречиво разкрива периода на разцвет на здравото търговско-еснафско българско семейство от началото на века“, обобщава Унджиев.

Учителите на дякон Игнатий

На осмата си година Васил тръгва на училище, като посещава най-напред старото килийно училище, а след година е записан в първо отделение на карловското взаимно училище. Тук той се научава да чете и пише, а в свободното си от учебни занятия време се учи на кафтанджийство (шивачество) при Стоян Грамът. След смъртта на баща ситой подхваща за кратко и абаджийството (изработването на плъстения вълнен плат аба).

Един от първите му учители по църковно пеене е карловският просветител Райно Попович. Дъщерята на учителя Елисавета Попова разказва за тези занимания на младия Васил, който „пеел като славей“:

„Дякон Игнатий имаше хубав глас, школуван от баща ми, който го занимавал по църковно пеене още преди да бъде той покалугерен.“

Скоро след това Гина Кунчева предава своя син за послушник при брат си хаджи Василий, калугер от Хилендарския манастир, изпратен за таксидиот(монах, който събира помощи за манастира) и изповедник в Карлово и неговата околия.В тези обиколки Васил придружавал вуйчо си, като му помагал в службата, грижел се за коня му и пренасял събраните дарения. 

След преместването на хаджи Василий в старозагорския метох при църквата „Св.Димитрий“ Васил започва да посещава местното класно училище, в което преподава Тодор Шишков. Тук преподавателят по „закон божий“ Атанас Иванов записва Васил в певческия хор при старозагорската черква, а след това го включва и в едногодишния свещенически курс, който откриват през същата година. След успешно положения изпит хаджи Василий обещава, че ще изпрати сестриника си „да доучи в Русия висока, духовна наука“. Две години по-късно в сопотския манастир „Св.Спас“ Васил е подстриган и приема монашеското име Игнатий (на своя небесен закрилник св.ИгнатийБогоносец).

Старозагорският период на дякон Игнатий е описан и от още един от изследователите на живота и делото на Левски Яна Язова в биографичния, исторически роман „Левски“:

„— Кой е дякон Игнатий? — запита тогава Серафима.

— Племеник на този стар разбойник архимандрит Василий, който живее тук, в малкия метох зад черковната ограда, и не смее да се подаде вън от вратата на метоха — отвърна госпожа Евпраксия. — Син на бедната вдовица Гина Кунчева, сестра на архимандрита, дъщеря на богато семейство, която се омъжи за Иван и народи в немотия четири дребни сирака, от които Васил, когото после кръстиха дякон Игнатий, беше най-големият — на седем години… Тя запретна ръкави, сграби хурката и чекръка, за да ги пусне, когато седне да тъче черги, платове и шаяци. С тази работа денем и нощем тя можеше да подаде на децата си само кора хляб. Зимно време Васил ходеше с майка си да моли за някое дръвце от бакалина. Въпреки тази си немотия Гина даде сина си в училище, най-напред в най-простото и най-евтиното, да изучи черковни молитви, но като видя, че в него нищо няма да научи, взе го оттам и го настани във взаимното училище голяма наука да учи. Горката Гина, много се трудеше син й Васил да стане учен човек, поп, учител или живописец. Затуй тя избоде очите и ръцете си да работи от тъмно до тъмно. Такава е нейната майчина неволя…“

В Златния фонд на Българското национално радио (БНР)се съхраняват записи, в които подробно са анализирани дейността и саможертвата на Апостола. Но тези героични прояви, жертвоготовната отдаденост и непреклонната последователност по правия път на народоосвободителното дело всъщност са съчетани с християнскатавяра и морал на Левски. За тях говори проф. Николай Генчев, в интервю на Диана Маринова през 1997 година. Основната теза в неговия научен доклад „Васил Левски – един порутен идеал на историята“ е „невъзможността на националната ни политика да намери ролята на България в центъра на Балканите, да осигури изпълнението на историческата мисия на българщината“.

В своя поетичен цикъл „Епопея на забравените“ Иван Вазов описва драматичните събития,при които дякон Игнатий „захвърля расото“. През 1960 година с гласа на популярния актьор от Народния театър Йордан Матев е записана одата „Левски“. 

През всичките близо 10 години, в които животът му изглежда ясно предопределен, дякон Игнатий „долавя устрема за духовна независимост, който разпалва жаждата за политическа свобода и вълнува душата му“, пише Иван Унджиев, „Дяконът долавя зова на живота, оня живот, който ще стане за него най-голямото училище, в което той ще израсте във всичкото величие на своята необикновена личност.“

Легионер и знаменосец

По това време името на легендарния Раковски тайно и явно се носи из цяла България. Позивите, с които той приканва българските младежи да се съберат в Бялград, за да се организират за предстоящата Освободителна война, са разпръснати из цялата страна. Решението на Левски да се включи във формиращата се българска легия е съвсем логично. 

Плановете на Раковски, които той съгласува с младия сръбски крал Михаил III, предвиждат навлизането на легията в България да стане през Стара планина; бързо достигане до Велико Търново, където да се „установи едно временно управление“; „да се изпрати едно отделение да усвои Свищов и да си отвори сношение с Влашко“. Така за месец, според първоначалните разчети, „сичкия Балкан ще бъде подигнат, и Свищов и Дунава усвоен.“

Революционният плам, който предизвиква „Плана“ на Раковски, всъщност носи заряда на революционния романтизъм — изпреварил събитията, за да даде кураж на всички участници в това „свято дело“. „Щом се появи такова нещо, от Влашко ще доиждат няколко легиона, с добри офицери, а от Гърция има да додат много българи. Сичкиволентири кои служиха в последния бой в Русия (в Кримската война) на първий сигнал са готови. Няколко хайдутски чети тоже са произвестени и първи ще са найдят в Балкана.“

В легията Левски е причислен към четата на Ильо войвода, където получава и първото си бойно кръщение. Легионерите участват в битките при Варош капия и Видин капия, където Левски и Стефан Караджа се отличават „с голяма неустрашимост“, както свидетелства техният другар Христо Иванов-Големия.След започването на дипломатическите преговори в Цариград боевете затихват, а легионерите продължават своето военно обучение. 

„От всички учения гимнастическите упражнения са на особена почит сред легионерите. Утрешните бунтовници трябва да бъдат подготвени за всички възможни случаи на решителна борба. И тъкмо през време на тези упражнения Васил Иванов, Дяконът, приема третото си име, с което живее в историята и съзнанието на своя народ. Раковски, неговият голям учител в революционната борба, е неговият кръстник“, пише Иван Унджиев.

Въпреки надеждите на Раковски да премине с легията си в България, след като Сърбия не започва война с Турция той е принуден да я разпусне, защото „сами за сега нищо не могат да сторят“. Разочарованието от неуспеха на „Белградската буна“ отеква силно и в България. Панайот Хитов, който по това време е с четата си из Балкана, пише в своите спомени:

„Когато чух това известие насмалко щях да полудея. Ние очаквахме тая буна в продължение на толкова години, а тя не можа да просъществува барем една неделя! Какво да се прави? Нашето положение беше незавидно, защото множество българе бяха напуснали работите си и изпродале имането си.“

Този горчив опит за всенародно въстание, предизвикано от настъплението на организирани чети, които да влязат в страната и да обединят в борбата останалите хайдутски отряди, е момент на съзряване на обществената мисъл: „за своето национално дело българинът трябва да разчита преди всичко на себе си“.

След завръщането си в България Левски заема наново мястото си в храм „Св.Богородица“ в Карлово, но за кратко. Както пише в спомените си Христо Иванов-Големия, който по това време работи като книговезец в Дановата печатница в Пловдив: „Чухмичи докарали дякон Василя вързан и укован от Карлово, като ми разправи, че го придал вуйкамо за бунтовник, и като казал на правителството чи бил в Сърбия миналата година в четата (Легията).Като го осъдиха и му снеха патрихиля Левски са ослободи след три месеца. Излези, ходи няколко време и са пазари учител във Войнягово.“

Отново подновява кореспонденцията си с Раковски, докато учителства в добруджанското село Еникьой. След румънския преврат Раковски активизира дейността си за организация и планова дейност на хайдушките чети. Четата на Панайот Хитов – главният войвода на всички чети е първата от бойните ядра, организирани от Раковски, която минава Дунава. По изрично настояване на Раковски, войводата назначава Левски за свой знаменосец. Целта на обиколката, която предприема четата, е да повдигне духа на населението. Заедно с четата на Филип Тотю, година по-късно, се прехвърлят през връх Свети Никола в Сърбия.

„Нашият опит да събудим тази година като въстание народа с нашите две добре организирани чети, пропадна. Аз се убедих с очите си. С цената на собствения си живот се убедих, че времето на четите свърши! Гответе се! С чети ние няма да се освободим! Нам е нужна вътрешна организация! Всеки от нас трябва да стане четник на една тайна местна чета, която трябва да се въоръжава в мълчание, да приготовлява всичко необходимо и да се обучава за деня, в който ще се почувстваме готови и ще се вдигнем като един човек да се освободим!“, пише Левски на двамата войводи. 

По това време в сръбската столица се образува Втората българска легия, в която заедно с Левски се записват и брат му Христо, както и Христо Иванов-Големия. За сетен път сърбите не спазват уговорката си и втората легия също е разтурена. Тези събития окончателно затвърждават убеждението на Левски, че с помощ отвън и различни политически междудържавни съглашения не ще постигнат целта за всенародно въстание.

„Идеята да се организира целокупния народ за общо въстание е най-висшето постижение на политическата мисъл от времето на нашите освободителни борби. Тя се яви като последна възможност в отчаяните усилия на българския народ да извоюва своята свобода“, е заключението на Иван Унджиев.

„И все пак Левски не е една самотна, подранила лястовица, а същността на своето време“, пише в биографичния роман „Апостолът на свободата“ британският историк и писател Мерсия Макдермот. През 1973 година Апостол Карамитев прочита откъси от книгата, записани в БНР.

„Размислете зряло, че работата ни не е само по Балканът, но революция в място. Ний, дейците, сме си посветили животът за отечеството, да работим за толкова милиона народ. Тряба да се мисли зряло, да не изгубим и сега. Тряба да зимаме опити, па и да се съветуваме един други и да се слушаме; да избегваме даже и най-малка гордост. 

Секи каквото заслужи, то не му се изгубва: било каквото — добро или зло. 

Ние сме жадни да видим отечество свободно, па ако щат ме нареди да паса и патките. Историята ни няма да прикачи заслугата ми другиму. 

Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв.— Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието ми днес за него, не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко... 

Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа! 

На драго сърце тряба да обичаме оногова, който ни покаже погрешката, инък той не е наш приятел! “, пише Левски в писмо до Филип Тотю от март 1871 година.

Какъв народ бе племето, което

тъй не успя от двайсет заптиета

единствения — него — да спаси?

А тръгнал бе за него той да мре!…

Един измежду цял народ „свещен“…

От четри страшни питанки прободен,

и днес кърви духът ми цял — „Народе????“

А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

на онова въже го окачи!

(Дамян Дамянов „Народе????“)

Всичко се състои в нашите задружни сили*

ТОЗИ ПРОЕКТ Е РЕАЛИЗИРАН С ФИНАНСОВАТА ПОДКРЕПА НА МИНИСТЕРСТВОТО НА КУЛТУРАТА.