Как е възможно снимка да те стисне за гърлото и да те хване за ръка едновременно, за да те поведе към непознато, но изключително, или подценявано и подминавано и все така невероятно място? Travel фотографите, тоест пътуващите фотографи, умеят да отворят очите ни точно за такива пространства.
Минко Михайлов се занимава с фотография професионално от 20 години, макар да е биолог по образование. Казват, че е сред най-добрите български travel фотографи и има защо. Благодарение на впечатляващите снимки на Минко с лекота се пренасяме в Мароко, Западна Сахара, Намибия, Лаос, Мианмар, Виетнам, Тайланд, Камбоджа, все дестинации, до които бихме могли да отидем по-рядко, но и до по-познати места като Дубай, Франция, Италия, Великобритания, Исландия и още, и още. От снимките му надничат изключителни хора, страхотни животни и житейски моменти, които никога повече няма да бъдат такива, каквито сме ги видели през очите на Минко. Много от тях са му донесли престижни международни награди. Минко Михайлов разпръсна меката светлина на изкуството си и в ефира на „Изотопия”.
Пернати супермодели
Един от първите модели на Минко е пчелоядът. Смята, че е изключително фотогеничен. Познанията по биология не само му помагат, когато снима, те са сред основните причини да се запали по фотографията. „Обикаляйки красивите места в България, реших, че освен да ги виждам, е добре и да ги споделям и започнах да ги снимам. Насекоми, растения, диви животни... оттам тръгна любовта към фотографията. По-късно се запалих и по пътешествията”, спомня си Минко младите години на руската и германската фототехника и ентусиазма.
Пустинната аура на Стоичков
Дестинацията, която го превръща в пътуващ фотограф, безспорно е Западна Сахара. „Тя е малко позната, най-вероятно хората не знаят, че съществува. Политическият ѝ статут е по-сложен. Някои държави я признават като отделна страна, други – като анексирана от Мароко, но на практика е част от Мароко и за да я посетите, трябва да влезете през Мароко. (...) Там попаднах на друга планета. За първи път разбрах, че съществуват други светове. Преди това бях в Норвегия, много красива държава, но не ме докосна така, не запали пътешественика в мен. Западна Сахара успя”, разказва Минко.
Колкото и сюрреалистична да е Западна Сахара, някои неща остават неизменни, където и да сме по света. Минко с изненада разбрал, че и там знаят за Стоичков.
„Изолираната Западна Сахара е изцяло на територията на Сахара. До 60-те, 70-те години е била под автономията на Испания, след което се отделя от Испания. Има регионален конфликт кой да наследи тази територия. По тези причини почти няма туристи. Тя е по-скоро като камениста пустиня, има по-малко пясък и невероятно красиво атлантическо крайбрежие с много потънали кораби, много арки. Хората са непознати, не са типичните мароканци. Има „Фронт Полисарио”, който води партизанска война. На цялата територия има КПП-та, военни, достъпът е по-труден. Непрекъснато те спират и ти правят проверка.
Имахме огромния късмет да сме българи. В момента, в който военните и полицаите разберат, че сме българи, веднага усмивката е 24-каратова, веднага само за Стоичков се говори, а когато ние бяхме там, Стоичков вече не играеше. Не можахме да си обясним откъде е тази любов към българския национален отбор и към Стоичков от хора, които са на друг континент, далеч от България. Имаше сравнително младо момче, което изброи целия национален отбор по футбол от 1994 г. Така че друга планета, друга планета, но футболът си ни обединява като едното нищо, независимо че сме на съвсем друго място”.
„Здравей!” и „Благодаря!”
Доброто отношение също сплотява хората навсякъде по света. Минко преподава във фотоучилище и учи курсистите на правило, което сам прилага на път. „Винаги преди да замина за някоя държава, проверявам точно как е „здравейте”, „благодаря”, „моля” на местния език. Ако трябва даже ще си ги запиша на листче, ако са трудно произносими. Но има нещо, което човек не е трудно да запомни, и това е усмивката. Още преди да кажете „Добър ден!”, усмивката трябва да е на устата и колкото е по-искрена и неподправена, толкова по-добре. Това е нещо универсално, хората по целия свят го разбират и го усещат на секундата. Когато вие тръгнете отворени и искрени към тях, това си личи.”
Едни от най-широките усмивки Минко вижда в любимата Западна Сахара, но най-позитивните, мили и гостоприемни хора за него са в Югоизточна Азия. „Имахме късмета да посетим Мианмар, държава с тежка участ. Там следват военен преврат след военен преврат, успяхме между два да я посетим. Може би там хората бяха най-топли, най-искрени и най-гостоприемни. Въобще в тези държави – Лаос, Камбоджа, Виетнам.”
„Във Виетнам също имаше много интересен случай, пак свързан с български герои. Когато в Ханой пиколото ни посрещна и разбра, че сме от България, отново огромна усмивка, даже ни гледаше като холивудски звезди и от дума на дума се оказа, че това младо момче е огромен фен на сериала „На всеки километър“. Изкара от джоба си телефона и каза, че си е качил сериите и в момента ги гледа. Гледаше ни с ококорени очи като разбра, че сме българи.”
Сърдити старчета di Toscana
Невинаги обаче усещанията са приятни. Като една сутрин в китния италиански регион Тоскана. „Там с моя приятел Андрей имахме преживяване. Не навсякъде по света хората са гостоприемни. Явно има места, на които им е омръзнало от фотографи като мен. Когато бяхме в Тоскана с Андрей, искахме да си направим сутринта един хубав изгрев с мъгла, защото там, обикновено напролет, това са фотогеничните кадри – в тези тоскански мъгли и пейзажи. Не щеш ли, навлезли сме в полянката на някой италиански дядо, ние не знаем, че е негова, обаче той си знае. И така двете страни си обогатихме познанията по съответния език. Той ни посрещна с някакви думи на уста и ние така му отвърнахме, на майтап, разбира се, но при него съвсем не беше на майтап. Съвсем сериозно си ни изгони човекът.”
За други подобни случаи Минко не се досеща. „Сигурно е имало, но когато пътешествам, когато съм с група или с колеги, нещата са предварително обмислени. Ако искаме да посетим манастир, предварително сме говорили дали ще ни допуснат, съвсем деликатно, без да настояваме. Не се опитваме да нарушим душевния мир на никого. Ако каже, че не иска да бъде заснет, не да го каже, само с жест да го покаже, никога няма да тръгна да го снимам, да го притеснявам. Първо гледаме нагласите на хората, които ще снимаме, след това да имаме предварително одобрение.
Има ситуации, в които хората не разбират, че са заснети. Използвам по-репортажен похват на снимане. Искам да хвана непринудени моменти, знам, че няма да има проблем със заснемането на хора, защото има държави, в които хората не само че нямат нищо против, че са снимани, но и благодарят за това.”
„В Камбоджа са ми благодарили изключително много. Даже си спомням, когато на площада снимах деца, които играеха, родителите дойдоха да ми благодарят, че съм снимал точно тeхните деца. Приемаха го като комплимент. В Мианмар също, в Лаос. В тези държави, на Индокитайския полуостров, в региона Югоизточна Азия. Там нагласите за заснемане са много позитивни за разлика от други държави, където това не е добре дошло. В Дубай, Мароко, държавите от Северна Африка, това трябва да го имате предвид, то си е в местната култура и може би религия, че не е добре да се снимат хора. Не го правете, особено ако знаете, че хората ще се почувстват дискомфортно.”
А за честта на Тоскана снимка на Минко показва и едно от най-блажените деца на света, което си е съвсем в Европа. Хапва сладолед на улични стълби, захвърлило настрани раница, голяма поне колкото него. „Това беше най-вкусният сладолед на света”, спомня си с усмивка фотографът. Пък и най-розовият.
Песента на химба
Тази година Минко има възможността да посети Намибия и да срещне едно от най-интересните племена на Африка – химба. „Също страхотни хора, много по-различни от тези на други места, разбира се. Искахме да видим и природата, искахме да видим и химба, и дивите животни в резервата. Намибия е пустинна държава, част от нейната територия са две от емблематичните пустини – Намиб и Калахари. Ако сте гледали филма „Дюн”, човек може да си помисли, че е заснет там, но е заснет в Йордания. Визията е подобна, невероятно място и като природа, и като хора.
Племето химба отказва да приеме достиженията на съвременната цивилизация, там няма вода и ток. Има вода само за пиене, те никога не се къпят – от раждането до смъртта. Покриват се с червеникава паста, която ги прави емблематични. Телата и косите на жените са намазани с тази лепкава паста, глинестоподобна, която ги предпазва от изгаряне, ухапване от насекоми и може би по някакъв начин предпазва кожата им и я съхранява.”
„Там хората не измерват богатството с пари. Няма я тази ценностна система. За тях е достатъчно да имат коза или крава, те са скотовъдци, това напълно задоволява потребностите им. Няма имоти, няма коли. (...) Искат да си живеят по начина, по който са живели досега. Много голямо впечатление ми направи, че когато жена реши, че ще има дете и зачене, тя измисля песен за детето си, буквално я композира и тази песен придружава детето, докато порасне, до неговата смърт. Това си остава песента на този човек, създадена от майка му, така поне ни обясниха местните. И ако този човек не прави нещо както трябва, извърши престъпление, там няма наказание, племето се събира около него и му пее песента му. Чрез нея се опитват да му възстановят баланса, да го върнат в правия път. Няма физически наказания, малтретиране, а групово, цялото племе, с помощта на тази песен, иска да го превъзпита да си върне стария облик.”
От пустинята до Пловдив
Където и да отиде Минко, той винаги се връща в любимия си град – родния Пловдив. Винаги е в сърцето, „където и да отида, го нося в мен”, категоричен е Минко. Въпреки че пътувайки, се опитва максимално да се отдалечи и да се потопи в новата атмосфера. „Тръгвам отворен към света, за да науча нещо ново и да видя нещо ново, да преоткрия нещо, когато пътешествам.”
Така подхожда и към местата за откриване и преоткриване в България. „Тя въобще не е място за подценяване – нито като фотография, нито като усещане. В България също има невероятни места със страхотни хора, особено планините с излъчване, магнетизъм. Така че и в България тръгвам отворен да науча и усетя нещо ново.”
Тези дни можете да видите града под тепетата през очите на Минко, който наскоро подреди изложба в Дома на културата „Борис Христов”. „30 мига от Пловдив” ще стане част от постоянната експозиция на дома. „Последната снимка, която направих, е и финалната снимка на изложбата. (...) Темите са 21 и завърших с есенни сюжети от Пловдив. Последният е от Гребната, на много красив залез. Точно ми липсваше кадър от Гребната и имах късмета да го получа”, разказва Минко, макар че признава: фотографите предпочитат изгревите. „Има по-малко хора, по-малко туристи и като бонус може да получим някоя фотогенична мъгла.”
„Изотопия” и Минко Михайлов ви канят да опознаете най-фотогеничните кътчета от Пловдив и света с отворени очи и уши. Само си пуснете звуковия файл!
Снимки: Минко Михайлов
