Те са петима – четирима от Русе с предводител от Тутракан. Срещаме ги насред Крапец. Веднага привличат вниманието ни с мирно заглъхналите си мотори и шумното, добро настроение. Изотопови търсим най-шумния в компанията, за да започнем разказа си, родил се особено ненадейно и на път. Като много други хубави истории.
А те са поели по пътя, защото искат да разпуснат. Търсят традиционно начало на лятото на Камен бряг. Мечтаят за това пътуване още от зимата. После хващат пътя към Копринка за сбирка на чопър моторите.
Те са Красимир, Вихра, Ралица, Орлин и Николай. Усмихнати, приветливи, скърцат като за световно с кожените си дрехи и се чуват отчетливо насред тишината и свежестта на селото.
Може и да чуваме как изглеждат, но изглежда те знаят как да чуят, видят, усетят, уловят и запечатат мига. Денем – на моторите, нощем – на палатки в къмпинга на Крапец. Четири години подред го посещават. Харесва им и искат да превърнат мястото в част от лична лятна традиция.
В Крапец – от четири години. А на моторите откога?
От проходилката. Първо на „Балкан“-че, после на чешкия модел Cz. Минали са през всичко достъпно през соц-а. Носели части в щайги, вадeли тела и цилиндри от стогодишен сеновал. „Така се почва“.
Моторът е детска любов и остава докрай, не умира, завинаги е, „или го имаш, или го нямаш“, споделят от компанията. Някои са тренирали мотоспортове, други не, трети се шегуват, че са само в ролята на багаж. Но и петимата имат бензин в кръвта, който не се разрежда с годините.
Един от героите ни се качва за първи път на мотор на 11. Свил този на дядо си тайно, за да покара. Падал няколко пъти. После вече не. И така до 56. „Значи вече десет години съм на мотор“, шегува се „калпазанинът“ в бандата. Спомня си още как дядо му ползвал мотора, за да носи трева на зайците. Тогава нямали коли. За компанията обаче моторите винаги са били и остават удоволствие и много повече от полезна вещ.
И един полезен съвет независимо дали се определяте като баш моторист или като багажа му: „Всеки път като тръгнем, си казваме: „Дано да стигнем, да се приберем по живо, по здраво и да ни останат добри спомени“.“
Тъкмо да подхванем по-сериозните разговори, Духът на Свети Джулай Утрински изскача пътьом не от лампа или от бутилка, а от преминаваща кола. При това с въпроса на въпросите: „Ще има ли нещо интересно за Джулай?“.
Днес мнозина търсят нещо интересно или просто искат да посрещнат юлското слънце в добра компания. Такава са търсели и първите хипари у нас, които през 80-те чакали изгрева с касетофони, китари, бира в ръце и бохемско настроение на сърцето.
Традицията 1 юли да се посреща като празник започва в любимата ни Варна, което никак не ни изненадва. С годините привлича все повече хора, затова някогашните приятели от първите посрещания се местят на юг, към Варвара. Дори измислят Джулай Ивнинг, свързан с изпращането на юлското слънце.
Не един и двама спорят къде точно е първото посрещане, както и през коя година. За част от по-старите джулайци това е бунт срещу системата и властта, опит да потърсят и открият свобода. Време за разговори, музика, литература, време и за себе си.
Днес Джулай е не само на морето. Някои търсят скалите на Камен бряг, защото са убедени, че първи у нас посрещат слънчевите лъчи. Други остават във вътрешността на страната. Всъщност празникът, измислен на роден пясък, е навсякъде, където е смисълът на 1 юли. Където има слънце, свобода, съзерцание, съзвучие с природата и пълнотата на кръглото, топло и меко начало на деня.
Само когато преживееш такива дни, имаш много повече от интересни лета: „Имаше едно много хубаво, паметно лято, помня един, в Тутракан си идваше може би четири-пет години подред. Този човек бе от порядъка на 65 години. От комунистическите хипари. С дългата коса, с раницата, с палатката, идваше на стоп. Не го знам откъде беше, но евала на този човек“.
Краси помни и изпълненията на Джон Лоутън, който ни напусна така внезапно и тази година не дочака първоюлското слънце. Може би е преценил, че гледката към изгрева от небето е много по-впечатляваща и много по-близка на душата. С духа на първите посрещания. Като старите хипари, хубавите хора, посрещали слънцето. Хората, заслушани в Uriah Heep.
Но „и моторджиите са си хубави хора“, смее се Краси. Разказва за позната рускиня, която в ученическите си години преглътнала страха от „войнствените“ рокери и още тогава разбрала: „Те само изглеждат страшни, иначе са душички!“.
И понеже са душички, имат покана за всички, на които Джулай не им стига: „Можете да дойдете в Тутракан на 31 юли за „Огненият Дунав“. Там е страхотно. Ден на Тутракан. Всичко започва от четвъртък и в неделя вече си гоним гостите. Разбира се, че ги гоним, стига толкова – четири дена. Има празник на детето, миналата година имаше празник на народните танци от цяла Европа. Тази година с пандемията не знам как ще го организират. Само разбрах, че в събота ще бъдат изцяло български рок групи за вечерта. Рок концерт с огнено и музикално шоу.“
Обещават ни и заря и предупреждават – ако не отидем, ще пропуснем много. А на всички, които се питат ще оцелеят ли след среща с тутраканските комари, Краси има да каже едно: „Колко ще ядат, аз там живея, колко са ме яли, ето колко е останало“.
От Краси е останало, колкото да ни даде най-важния съвет. Намериш ли точния човек, всичко друго върви от само себе си. Защото само с обич можеш да напълниш резервоара догоре и да ти стигне до самия край. Както се пее от 1971-ва насам – и да търсиш любовта на най-странните места, зората носи силата, първите песни на птиците оставят нощта и бурите назад и чак тогава пътят на всеки един от нас се открива, за да търсим сродни души.
Или както казва не Краси, а Керуак, с когото в джоба ходели за Джулай някогашните хипита: „Може би това е животът... Мигване на окото и мигащи звезди”.
Срещата с намигване с мотиристите от Дунавския край чуйте в звуковия файл.
Снимки: Иван Нотев
