„Когато си млад и публикуваш за пръв път, осъзнаваш, че ти предстои дълго пътуване. И броиш първата крачка като нещо, което скоро ще бъде зад гърба ти. Гледаш напред, можеш да си позволиш арогантно и снизходително отношение към началото си.
Когато си превалил билото, крачката вече не е първа. Една от последните е. И има огромно значение, сакрално почти. Всички смисли се събират в нея.
Странно е да пишеш цял живот, а да имаш късен дебют. Дори не си мислех, че ще се случи. А сега е в ръцете ми.
И сякаш се е сбъднала от само себе си, без моята воля“- откровена е за първата си поетична книга Силвия Недкова.
Заглавието са избрали заедно с редактора на стихосбирката Александър Секулов, прекрасната корица е на художника Росен Дончев. А стиховете, ах, стиховете на Силвия са за посветени – малцина сме чели поезията й отпреди години, в обществото на литературния кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов”. Цяло чудо е, че авторката на „Евангелие на тревата”, която твори рими от ранната си младост, не се заинати да остане в литературата единствено като рецензент и блестящ литературен публицист. Радвам се на смелостта й „да застане от двете страни на барикадата и да опита от собствената си отрова”- както самоиронично казва тя. Време е талантливите й стихове да дойдат при нас и в тях да се познаят благодарни читатели. На добър час!
Мисля си, че когато мина отвъд,
първо ще се разсмея.
На всевластния страх,
към който завързах живота си.
На ситния плач,
с който го чистих.
На озъбения си гняв,
който ме украсяваше.
На сетивата си ще се смея
до небесно посиняване.
И на ръцете си ще се смея,
които палеха огън,
а после го гасяха.
И на краката си ще се смея,
които стъпкваха пътя,
без да го усещат,
и го наричаха свой.
На ума си ще се надсмивам,
защото се наричаше
с моето име.
И на сърцето си,
защото много се стараеше,
толкова много,
че забрави -
само е, едно е.
И няма нужда да се състезава.
