6
Вторите продукции за сезона на Националната опера в Амстердам и театър „Ла Моне“ в Брюксел предложиха на меломаните творби на бележития чешки композитор Леош Яначек. В холандската столица се игра „Йенуфа“, а в белгийската – „От мъртвия дом“.
Третата опера на Яначек – „Йенуфа“, върху която той работи девет години, е първият голям успех в кариерата му. Творбата вижда бял свят през 1904 г. в Бърно. Днес тя е най-играната му опера. „Йенуфа“ е завладяваща и много емоционална драма, описваща суровия живот в малко село в Моравската провинция. Изолирана, строго религиозна общност, доминирана от предразсъдъци, завист, лицемерие, алкохолизъм. Социалният контрол е безмилостен и задушаващ.
Британската режисьорка Кейти Митчел значително осъвременява интригата като я превръща във вид сапунена опера. Ограниченият декор на Лизи Клейчън използва само малка част от голямата сцена на Музикалния театър. Подчертано внимание е отделено върху движенията на певците и хора, като действието е много динамично с ярки актьорски постижения от всички солисти. Режисурата има подчертан реализъм, като в нея намират израз всички детайли от либретото, но суровата драма някак не оживява напълно и не достига правдоподобно до съвременния зрител. 
Трудно е да се повярва, че в наши дни майка би държала дъщеря си в продължение на месеци в скривалище под мивката, само защото тя очаква дете от мъж, който я е изоставил. Смразяващият финал на второто действие, когато след детеубийството става ясно, че разумът на Клисарката блуждае, нямаше голям театрален ефект. Водеща нишка в режисурата на Митчел е желанието на Йенуфа да се сдобие с рожба – от прикритата й бременност в началото, през трагичната смърт на бебето й, до финалната сцена, когато след като полицията отвежда Клисарката и гостите си заминават, Йенуфа и Лаца трескаво събличат дрехите си и влизат в спалнята.
Централният и най-силен образ в операта е този на Клисарката – твърда, сурова жена със строги морални принципи, бореща се на всяка цена в живота на дъщеря й да не се повтори нейната нерадостна съдба. Не случайно първоначално Яначек нарича операта си „Нейната доведена дъщеря“, а едва по-късно се утвърждава името „Йенуфа“. Ролята на Клисарката изисква певица-актриса от най-висок ранг, в нея по-традиция се изявяват бележити Вагнерови драматични сопрани в по-зряла фаза на кариерата си. Ще спомена такива имена като Марта Мьодл, Астрид Варнай, Леони Ризанек и Ана Силя. В спектакъла на 14 октомври партията изпълни немското сопрано Евелин Херлициус – водеща певица днес в роли на Рихард Вагнер и Рихард Щраус. Тя създаде изключително ярък образ – с огромен драматичен глас, вокална стихия, всеки тон пронизваше, всяка фраза съдържаше голям драматичен ефект. 
Йенуфа е най-красивата девойка в селото, при това доста образована – тя е отгледана от Клисарката като собствена дъщеря. В ролята убедително се изяви немското сопрано Анете Даш – с лиричен, топъл глас с красив тембър. Особено впечатляващо прозвуча молитвата на героинята от второ действие. Операта свързва съдбите на три жени от три различни поколения. Последният персонаж е Старата Бурия, която играе роля на демпфер в конфликтите между младите. Чудесен бе приносът в тази характерна партия на ветеранката Хана Шварц – бележит Вагнеров мецосопран от близкото минало. На 75 години тя изглежда невероятно на сцената, а гласът още притежава пробивност.
Като безотговорния богаташки син Щева се представи Норман Райнхард. Пълна негова противоположност е полубратът му Лаца, притежаващ добродушен и съпричастен характер. Той искрено обича Йенуфа, въпреки всички препятствия. Запомнящ се в този образ бе известният чешки тенор Павел Чернох с богат на цвят, резониращ глас, великолепен актьор.
Начело на Холандската филхармония бе чешкият диригент Томаш Нетопил, един от най-големите познавачи на музиката на Яначек днес. Нетопил е учил дирижиране при знаменития финландец Йорма Панула и понастоящем е музикален директор на Операта и Филхармонията в Есен. Под негово ръководство многопластовата, богата на багри и динамични контрасти партитура прозвуча красиво, изразително, с подчертан усет за театралност. На моменти, вероятно поради специфичния декор, гласовете трудно изплуваха над оркестровата завеса. Запомнящо се бе и участието на хора на Националната Опера в първо и трето действие.
Кралският театър „Ла Моне“ в Брюксел представи впечатляващата последна опера на Леош Яначек – „От мъртвия дом“, базирана върху автобиографичния роман на Фьодор Достоевски „Записки от мъртвия дом“. В произведението чрез фиктивния образ на Александър Горянчиков руският писател описва своите лични преживявания като политически затворник в лагер в Омск от 1850 до 1854 година. С операта, която Яначек написва по собствено либрето, композиторът изразява съчувствието си към най-отритнатите членове на обществото, хора лишени от щастие и лична свобода. Основното послание на „От мъртвия дом“, положено в увода към партитурата е: „Във всяко живо същество се крие искрица от Бога“. Действието протича в затвор – там, където свободата на волята е потисната, всички арестанти са еднакви, сведени до едно и също съществуване. Те се различават само по нрава си и обстоятелствата, довели до лишаването им от свобода. Почти всички герои са мъже и в операта няма определен главен образ. Действието протича в поредица от отделни картини с разказите на затворниците за криминалните им деяния.
В Брюксел бе представена съвсем нова редакция, подготвена от Джон Тайрел – бележит познавач и изследовател на музиката на Яначек, който почина само преди месец на 76 години. „От мъртвия дом“ не е най-играната от деветте опери на Яначек, но тази година интерес към нея проявиха четири водещи европейски театри с постановки във Франкфурт през април, в Мюнхен през юни, а през март тя бе играна в лондонската Ковънт Гардън. Именно тази продукция бе използвана и в „Ла Моне“. Начело на постановъчния екип е полският режисьор Кшищоф Варликовски заедно с постоянната му сътрудничка в декора и костюмите Малгожата Шчешниак. Варликовски търси универсално значение на тематиката в операта като актуализира интригата и поставя действието в съвременен, зорко охраняван американски затвор. 
По време на увертюрата върху стената на затвора се прожектира филм, в който френският философ Мишел Фуко поставя под съмнение поправителната роля на всички мерки за наказание в обществото като съдилища и затвори. Стената се вдига и декорът ни показва физкултурния салон на затвора, обграден от сиви стени. Самотен баскетболист вкарва кошове на разсъмване. Спортната площадка се запълва с арестанти – някои правят мускули, други гледат футболен мач по телевизията. В хода на действието голяма стая, отворена към залата, се мести по сцената като изпълнява роля на приемна, място за мъчения, както и подиум за театрални пиеси. В нея първо се запознаваме с новия арестант Горянчиков – аристократ, осъден по политически причини. Импозантен в тази роля бе известният бас Уилърд Уайт. Останалите герои имат криминално минало, което те в детайли описват. Така в първо действие Лука Кузмич разказва как е предизвикал бунт и убил висш офицер по време на предишната си присъда. Образът бе много релефно изпълнен вокално и актьорски от словашкия тенор Щефан Маргита. В пълен контраст с чутото са мислите на младия, чувствителен Алея за родния му дом в Дагестан – партия, изпълнена великолепно от канадеца Паскал Шарбоно. Историята на избухливия и раздразнителен Скуратов за злощастната му любов с немската девойка Луиза също е представена под формата на пантомима, изиграна от останалите затворници. Много ярък образ на Скуратов създаде чешкият тенор Ладислав Елгр. Последваха две забавни театрални сценки – „Кедрил и Дон Жуан“ и „Хубавата мелничарка“. В тях режисьорското въображение се развихри – действие на високи обороти, пищни костюми, виртуозни акробати, показващи уменията си, надуваеми женски кукли, а вместо кръв се лееха червени конфети.
В последното действие разбираме, че Горянчиков е научил Алея да чете на руски. Централно място тук заема дългата криминална история на Шишков за трагично завършилата му страст по красивата Акулина. В тази партия се изяви украинско-британският бас Павло Хунка. Въпреки че на сцената присъстват само мъже, женските персонажи оживяват пред зрителя чрез спомените на затворниците, в които неизменно са вплетени любовни драми.
Действието в режисурата на Варликовски е много наситено, динамично и колоритно. На моменти може би на сцената се случва прекалено много, но все пак творбата по-скоро прави колективен, отколкото индивидуален портрет.
Музиката на „От мъртвия дом“ притежава подчертано сурова, първична, дори груба сила, като се отличава с изключително цветово и ритмично богатство. Тя бе пълнокръвно и нюансирано изпълнена от оркестъра на „Ла Моне“ под вещото ръководство на немския диригент Михаел Бодер. Чудесно се представи и мъжкият хор на театъра, подготвен от Мартино Фаджани.
Зрителите в Амстердам и Брюксел видяха две доста различни по атмосфера и характер творби, свързани най-вече с удивителната способност на Леош Яначек да прониква в най-съкровените дълбини на човешката душа, създавайки запомнящи се и изключително релефни образи.
