Талантливият Фабиан Мюлер – солист на Симфоничния оркестър на БНР с диригент Марк Кадин

През последните няколко сезона  Фабиан Мюлер се утвърди като един от най-забележителните немски пианисти на своята генерация. Той направи силно впечатление на Международния музикален конкурс ARD в Мюнхен - 2017, когато не само спечели втора награда в крайното класиране, но получи и цели четири допълнителни награди: наградата за публиката, наградата Brothers Busch, специалната награда Genuin classics , както и наградата Henle Urtext. Вестник Süddeutsche Zeitung коментира изпълнението му на Третия клавирен концерт на Бетовен по следния начин: "Това беше изключително светло и  прозрачно музициране, вълнуващо във всяка фраза и всеки един тон. Да свириш с такова контролирано и меко „туше“ и същевременно да изразяваш фина експресия и усещане за структура и изграждане, е белег на голяма надареност“.

Фабиан Мюлер привлича за първи път вниманието на публиката още през 2013-а, когато печели наградата на компетентното жури на  Международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“ в  Болцано и получава специалната награда за най-добра интерпретация на творба от Бузони, както и специалната награда за най-добро изпълнение на съвременна клавирна музика. Оттогава той работи с водещите европейски оркестри, включително Симфоничния оркестър на Баварското радио, Симфоничния оркестър на Западногерманоското радио в Кьолн,  Симфоничния оркестър на HR и Бетовеновия оркестър в Бон. Талантливият пианист вече е бил гост на престижните  фестивали в Мекленбург-Върмонт, Шветцинген,  Хайделбергска пролет, Клавирния фестивал в Рур и Фестивала в Алдебург. Изнася концерти в най-престижните зали като Kонцертхаус – Берлин, Херкулесовата зала – Мюнхен,  Тонхале-Дюселдорф, Бетовеновата къща – Бон, филхармонията в Кьолн и концертната зала Die Glocke – Бремен. 

Предстоящите  ангажименти на Фабиан Мюлер  включват изяви със Симфоничния оркестър на Щутгард и Германския радиофилхармоничен оркестър, гостуване на музикалните серии SWR2 в Майнц, на Бетовеновия фестивал в Бон и Моцартовия фестивал в Аугсбург.  През пролетта на 2018 г. той дебютира в "Карнеги Хол" в Ню Йорк.

Александър Райчев е един от най-ярките представители на българската музика и музикална култура. Той е автор на 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 1 симфония-кантата,  5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални филми и др. Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др. Като професор по композиция Александър Райчев изгради своя композиционна школа. Социалната ангажираност и оптимистичният патос в творчеството му очертават характерни насоки на българската музика след 50-те години. През 90-те години неговата Симфония №6 “Литургична” се откроява със своята философска проникновеност.

Академичната увертюра на Александър Райчев е създадена през 1974 година и за първи път е изпълнена в рамките на прегледа „Нова българска музика ‘ 74“. Това е светла, жизнерадостна творба, чиято поява е естествен продължител на образците на Дмитрий Шостакович, Панчо Владигеров и Веселин Стоянов, възпяващи празничната тема в музикалното изкуство. В нея, като и в останалото творчество на композитора, ярко личи  неговата съпричастност не само към съвременността, но и към героичното минало, настояще и бъдеще. А музикалният език е максимално достъпен, тъй като самото заглавие на произведението подсказва, че то е адресирано към студентската младеж и това предполага известна „академичност“.

Концертът за пиано в ла минор, опус 54 на Роберт Шуман е създаден през 1845 година. Това е едно от най-известните произведения в този жанр за немската музика от епохата на романтизма. Пианото винаги е било любим инструмент на Шуман. Той започва своя път в музикалното изкуство като пианист, а в зряла възраст обича да импровизира на пиано, определяйки времето, в което се занимава с това, като „най-щастливите часове“. Произведенията, които написва за пиано, са много, но по-голямата  част от тях са за соло пиано. 

Пътят към създаването на клавирен концерт се оказва доста по-дълъг. За първи път композиторът се замисля за написването на подобно произведение, когато е едва 17-годишен – през 1827-а се появяват ескизи към ми минорен концерт. В следващите три години младият композитор започва да работи над друг концерт – във фа мажор. Следва нов опит, този път в ре минор, работата над който се оказва най-дълга - през 1838 е напълно завършена една от частите му. Но нито един от тези замисли не е докрай осъществен. И ето че най-накрая през 1841 година Шуман създава едночастно произведение за пиано и оркестър, което първоначално нарича „Фантазия“. По-късно – през 1845-а – по съвета на съпругата си  Клара Шуман, той прибавя към фантазията още две части и така се ражда концертът за пиано в ла минор – един от най-съвършените образци в жанра, създавани в Германия през 19-ото столетие. Концертът е в три части, втората и третата от които се изпълняват без прекъсване. Общата продължителност на творбата е около 30 минути.

Клавирният концерт на Шуман нерядко е сравняван с не по-малко известния концерт на Едвард Григ, който също е написан в ла минор. Григ чува концерта на Шуман през 1858 година. И двете произведения започват с мощен акорд в оркестъра, след който следва низходящата партия на пианото.

Концертът за пиано и оркестър на Роберт Шуман е изпълнен за първи път в началото на декември 1845 година в Дрезден, под диригентството на Фердинанд Гилер. Второто изпълнение на творбата е в началото на януари 1846, под диригентството на Феликс Менделсон-Бартолди. И на двата концерта солистка е съпругата на Шуман – Клара. Впоследствие Шуман още два пъти се обръща към жанра на инструменталния концерт, създавайки две произведения:  „Концертна пиеса опус 92 в сол мажор“ (1849)  и „ Интродукция и концертно алегро опус 134 в ре минор “ (1853). Те обаче не успяват да достигнат висотата на ла минорния концерт.

Една от най-популярните симфонии не само в творчеството на Дворжак, но и в цялата музикална литература, Симфонията в ми минор опус 95  „Из Новия свят“ на Антонин Дворжак е създадена през 1893, по времето, когато композиторът е директор на консерваторията за музика в Америка и получава премия от 300 долара от фонда за награди за „оригинална симфония“. Поръчана от Ню Йоркската филхармония, симфонията е изпълнена за първи път на 16 декември в „Карнеги Хол“ под диригентството на Антон Зейдл. Още на следващия ден след премиерата, тя е изсвирена повторно и до края на годината звучи още два пъти в друга Ню Йоркска зала – в Бруклин. В началото на 1894 творбата е публикувана от известния берлински издател Зимрок, като коректурите прави не самият Дворжак, а неговият приятел и покровител Йоханес Брамс. Открил и препоръчал преди години на своя издател никому неизвестния по онова време чешки композитор, Брамс трогателно продължава да помага на Дворжак.

През годините номерацията на Симфония „Из Новия свят“ претърпява няколко корекции. Тъй като Зимрок издава три от седемте написани симфонии на Дворжак, а лондонският издател Новело – още една  - „Симфония из Новия свят“, която е последна, получава при първото си издание номер 5. Самият Дворжак пък се колебае как да я нарече – Седма или Осма – тъй като смята първата си симфония за изгубена. За това свидетелства заглавната страница на ръкописа на партитурата: „Из Новия свят – Симфония №8“. Едва в средата на 20-и век последната симфония на Дворжак започва да се нарича Девета. Тя е връх на симфоничното творчество на композитора и рязко се отличава от предишните му симфонии. Както самият Дворжак признава „Всеки от нас, който има нос, може да усети в тази симфония влиянието на Америка“. Или: „Никога не бих написал така това произведение, ако не бях видял Америка“. И наистина, в мелодичните, хармоническите, ладови и ритмични обрати, дори в оркестрацията могат да се усетят характерните особености на американската музика, макар композиторът да не е цитирал фолклорни образци. „Стремил съм се да възпроизведа в моята симфония особеностите на негърските и индианските мелодии. Но не съм взел нито една от тези мелодии... Просто си писах собствени теми, включвайки в тях особеностите на музиката на негрите и индианците, и когато създавах тези теми, използвах всички постижения на ритмиката, хармонизацията, контрапункта и оркестровите багри, за да ги развия“ – обяснява Дворжак. Впоследствие неведнъж е писано за това, че в симфонията е цитирана една много популярна американска песен, без да се подозира за парадокса, с който нерядко се сблъскват фолклористите. Американският ученик на Дворжак – Фишер – обработва темата на бавната му част за баритон и хор върху собствен текст, и цяла Америка запява тази песен, без да знае какъв точно е произходът й. В същото време е показателно твърдението на Дворжак:  „Където и да творя – в Америка или Англия – аз винаги пиша чисто чешка музика“. Това сливане на исконно чешки и нови американски източници придава на стила на последната симфония на композитора уникален характер.