„Подривна игра“ е темата на изложбата в галерия „Структура“, в която са изложени творби на австрийска двойка художници, художничка от Истанбул, която живее във Виена, на американски художник и на българката Даниела Костова, която от много години живее в Ню Йорк.
Кураторката Изабел Галиера събира 7 международни артисти за визуален коментар върху подривния потенциал на играта.
„Изложбата, на пръв поглед може да изглежда малко детска, защото се занимава с детските площадки, но всъщност това е една метафора на ограниченията, които обществото ни поставя - на начина, по който ние да се държим, по който да се движим, по който да се отнасяме един към друг, така че всъщност е сериозно изследване“, казва Мария Василева - създателка на галерия „Структура“
Даниела Костова, която е направила опасна игрална площадка в дома си в САЩ, каза:
„За мен най-важното в проекта бе да се фокусирам в абсурда на американската ситуация, в който вкъщи се разрешава да правиш каквото си искаш, а навън е забранено да правиш почти всичко. Това според мен позволява до голяма степен нещата да излязат извън пропорция“.
За Даниела Костова всичко започва от снимките в американското списание Атлантик на приключенски парк в Уелс, който й напомня за опасните игри от източно-европейското ни детство – в дворове с опасно стърчаща арматура, гуми, ръждясали пирони, недогледани пространства, с неподстригани треви, и онази степен на разруха, която усещаме като родна, когато се върнем от по-подредения свят.
Обяснението за Щатите е ясно – инцидент на детска площадка струва скъпо за общината и корпорациите и затова всичко се обезапасява. Резерватите за риск и опасна игра се оказват популярни в развити страни като Германия, Англия...и парадоксално, колкото по-опасни, толкова по-скъпи са те.
Разбираме от Даниела, че по време на този своеобразен арт пърформанс с опасна игра в дома й, следи от който виждаме в изложбата, няма пострадали деца, и я питам как и кого провокира с темата за игра отвъд контрола ? Отговорът й ни отвежда към особеностите на американската политика днес, употребата на оръжие за защита на собствеността, и правата само на територията на собствеността.
За Рейчър Пичей и Пол Мосиг глобалният интерес към приключението детска площадка дава визуална форма на риска. Освен собствени арт-творби те са автори на книги с визуално антропологически изследвания върху "Правилата на играта". В подготовката на изложбата в галерията виждам и синовете им Саша, на 11 и Джак на 6 години. Питам Рейчъл Пичей дали с Пол влагат политическо послание във факта, че работят с децата си, и дали като са под 16 това не е забранена експлоатация.
Зависи дали броите изкуството, като труд /смях/, а и плюс това не е насила... а това е начин за общуване, валиден колкото всички останали в семейството.Винаги има преговори относно егото на един или друг, кой е по-важен и чия идея е по-добра. В тази конкретна работа те са далеч по-опитни от нас, защото ние отдавна не сме си играли, защото за възрастни играта на детски площадки не е приемлива форма на поведение. Възрастните можем да играем само по правилата на някой... спорт. Докато при децата на детските площадки има място и за изобретяване, на място се създават правилата.
На една от стените в галерията ще видим най-популярните фрази за забрана на опасна игра, но и фотографията на Рейчъл и Пол със Саша и Джак където те си играят просто с неравна греда. Гредата разполовява пространството в сложен баланс от телата на майката и двете деца като универсална метафора на майчинството.
„По-добре счупена кост отколкото пречупен дух“ е цитат от лейди Маржори Алън -английска архитектка и детски адвокат от 50-те години на миналия век, който виждаме в книгата на Рейчъл и Пол.
Тревогата и рискът са важни за всички представени автори, но според изкуствоведката Мария Василева най-опасната и рискована творба тук е тази серия от фотографии на Сюнгюл Бойраз, която показва децата бежанци от Сирия, които си играят в разрушенията, без кукли и играчки от безопасна пластмаса в импровизирани детски площадки. Сюнгюл споделя:
Майка ми живее на съседния ъгъл в този квартал на Истанбул, който се разраства бързо, защото ЕС плаща на Турия за бежанците от Сирия. Те играят така... сред праха и боклуците. Опасното обаче е, че отношенията между турците и сирийците се влошават. Турците си мислят, че за сирийците отиват повече пари и че имат повече права. И от определена гледна точка е така – има надписи на арабски, но не и на кюрдски например. Тоест сирийците имат повече права в Турция от турските кюрди. А не можем да ги наричаме бежанци защото те вече живеят в Турция, не в бежански лагери по границите, а навсякъде. А и те се оправят по-добре с биг бос като Ердоган. Той иска жените да са забрадени, а повечето от сирийците са си вярващи в исляма. А за такива като мен – алевити, или пък арменци, или пък кюрдите... за тях всичко е забранено.
Опасната игра излиза от детските площадки запечатани във фотоглафиите на Сонгюл, за да стъпи в игралното поле на политиката.
В това има и заряд на провокация...правителството създава условия за провокация и противопоставяне на хората едни срещу други. Турските граждани се оплакват,че сирийците получават всичко, което поискат от Ердоган и това е един вид... опасна игра? Да, мисля че е е опасна игра.
В един момент играта ще свърши, допълва Сонгюл и тогава ще се окаже, че остава само опасността. Освен ако не преобърнем перспективата и не видим, как играят сирийските и турските и кюрдските деца например... като създават своята площадка за игра заедно...от нищото!
Целият репортаж на Ирина Недева можете да чуете в звуковия файл.
