Eмисия новини
от часа
Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Режисьорът Галин Стоев: Декомплексираният простак е модел в йерархията на българското общество

Снимка: БГНЕС

Галин Стоев е европейски театрален режисьор, известен с чувствителния си подход при работата с актьорите и интереса към съвременната драма. Получавал е множество театрални награди както в България, така и по света. Работи с Comedie Francaise, Theatre nationale da la Colline, BAFF theatre в Антверпен и много други. От началото на 2018 година е директор на Националния театър в Тулуза, Франция. Филмът "Безкрайната градина", включен в конкурсната програма на МФФ "Любовта е лудост" във Варна, е неговият кино дебют.

Галин Стоев беше гост на предаването за култура на Радио Варна "Гравитация нула" с автор и водещ Светлана Вълкова:

Прибирането Ви в България свързано ли е с някаква емоция все още, чувствате ли се като космополит, след като от доста време живеете в чужбина?

Тази дума „космополит” е много интересна, защото в романа „Тютюн” тя има доста негативно значение, употребява се за Ирина и описва някого, който не само няма корен, отправна точка, но няма и посока. В смисъл на нещо раздробено и изгубено. Мисля, че през 90-те години думата „космополит” абсолютно обърна значението си и започнахме да визираме хора, които успяват да се почувстват у дома си, където и да са. Но това е и да не успееш да се почувстваш вкъщи, където и да си.

При Вас как се случва?

Аз толкова много се премествах във времето и пространството, от един контекст в друг, че в един момент си дадох сметка, че единствената сигурна точка, с която мога да разполагам и в която бих могъл да се заземя, е в мен самия.

Там е най-комфортно?

Не съм сигурен, но когато нямаш друга опция... трябва да се справиш с това. Много е трудно, защото по принцип ние сме научени да ползваме референции, които са външни. Да ползваме неща, на които да се опираме и неща, съществували преди нас и за които сме убедени, че ще съществуват винаги. Така че, беше ми трудно в началото, имаше такива смесени емоции всеки път като се връщах. Имаше емоции на голяма любов и на много силна омраза, които се сменяха през пет минути. Сега вече съм на възраст и мисля, че тези резки смени са по-скоро уморителни, отколкото сериозни. В този смисъл гледам да не обръщам внимание на това, да се чувствам комфортно независимо къде съм.

Как виждате промяната, най-общо казано, в културния живот у нас? Не смятате ли, че е по-комерсиализиран?

Аз много често си мисля, че той липсва. За да бъде нещо комерсиализирано, то първо трябва да съществува. Това е една много голяма тема. Мисля си, че му е отпуснат краят. Зависи от това как човек ще се позиционира, как ще погледне на това. В българската класическа литература е съществувало това разделение между големия родолюбец Иван Вазов, който е една много сериозна фигура, който едва ли не е конструирал съвременния български език, писал във всички жанрове, чийто роман „Под игото” бе избран за най-добър български роман. Аз мисля, че това не е добър роман, като литература той няма особени качества. Чисто исторически Вазов е изключително важен, именно с това, че се е опитал да създаде национално самосъзнание и национална литература. Затова е писал във всички жанрове. Това обаче се бърка с качествена литература. Фактът, че не можем да направим разлика между едното и другото е много притеснителен и според мен говори за липса на култура или по-скоро за липса на кодове, с които да я разчитаме. С това не искам да кажа нищо лошо за Вазов, напротив – смятам, че е много важен. Но Вазов и кръгът около него са настоявали след Освобождението, че трябва да напомпаме с огромно самочувствие българина, за да може той да вдигне високо глава и да заяви за себе си и да може да съществува без комплекс и да изгради своята идентичност.

От другата страна са били Пенчо Славейков, д-р Кръстев и кръга „Мисъл”, които са смятали че простакът може да се държи изкъсо, само ако изпитва огромно чувство за срам, затова че е простак. Всъщност те са настоявали на това необразованият да се срамува от това, че е необразован.

Аз дълго мислех, че този спор е останал някъде в миналото. Днес това, което наблюдавам, говорейки за култура, което пък е много общо понятие, е че всъщност ние в момента разполагаме с един декомлексиран простак, който е модел в йерархията на българското общество, започвайки от най-високите етажи на политиката и стигайки до най-ниските стъпала.

Т.е. кръгът „Мисъл” не е успял като цяло, а Вазов – може ми да?

Вазов донякъде е успял, само че в грешна посока. Ако бяхме заложили на срама, предложен от кръга „Мисъл”, сега щяхме да имаме друг диалог за културата.

Как вървят нещата в Тулуза и какво означава национален театър според французите?

Добре вървят, аз съм на поста си директор от шест месеца вече, завърших и предния сезон. От септември започвам своят първи сезон, който аз съм програмирал. Много неща се случиха и продължават да се случват. Първото е, че сменихме името – вече не се казва Национален театър на Тулуза. За съжаление е Градски, ако мога така да го преведа, това е защото под сградата на театъра се намира римски град. Част от руините са някак инкорпорирани в самата сграда на новият театър. Всичко това не е толкова важно, оказа се, че започвайки моя първи мандат, аз и екипът ми си дадохме сметка, че проектът и промените, които правим, са толкова радикални и големи, че всъщност ние сменяме идентичността на място. А сменяйки идентичността, първото нещо, което трябва да манифестираме, е знакът на тази идентичност. Започнахме един много сериозен дебат дали да не преименуваме театъра, защотоThéâtre National de Toulouse е само име, а статутът му не е на национален театър. Във Франция има само пет национални театъра – четири в Париж и един в Страсбург. „Комеди Франсез” се занимава с класика, има такъв за съвременна и модерна драматургия от Ибсен до наши дни. Останалите театри, в това число и театъра в Тулуза, са Национални драматични центрове. Това е една мрежа от около тридесетина театъра, които се дават на артист да ги ръководи. Този артист бива избиран с конкурс и идеята е той да може да развие собствената си естетика. Да продуцира своите представления, да прави по-големи представления, по-дръзки проекти от това, което би правил ако нямаше театър зад гърба си. Освен това, някак си да осмисли културната политика, основната естетическа стратегия на този театър в следващите четири или седем години, канейки една група артисти около себе си (режисьори, художници, писатели), които също да правят своите проекти. По този начин да създаде едно ново лице на този театър и да поведе публиката след себе си.

Това е много по-предизвикателно от всичко останало...

Да, аз дълго време се борех със себе си. Това бе един дълъг диалог между мен и мен, продължил 2-3 години. Диалог за това доколко съм легитимен да поема такава отговорност. Бях много силно окуражен от колеги и приятели на място, от самото Министерство на културата на Франция. В крайна сметка се явих на конкурс. Имах късмет да го спечеля и в момента, освен че сменихме името, свалихме всички офиси от третия на втория етаж. Така се сбихме в по-малки работни помещения, а на третия етаж се изграждат апартаменти, в които ще бъдат настанени артистите, резидиращи в театъра. Променяме цялото фоайе, за да направим това, което е много модерно днес – т.нар. co working space. Място, в което хората да могат да идват и да се срещат с екипа, да работят и т.н. По принцип, цялата идея е театъра да престане да бъде място, което е отворено само вечер и доста малко хора отиват, все по-малко и по-малко в наши дни, да консумират едно представление и след това да си отидат.

Идеята е да дадем отговор на въпроса какво да правим с такива големи сгради в центъра на града, строени преди 30-50 години и които презентират някаква пирамидална идея за култура. Т.е., за да влезеш в тази сграда ти трябва да си легитимен, да си образован, да си културен, трябва да познаваш кодовете, трябва да си заслужил входния си билет. Такива хора са все по-малко и по-малко. Те не се възпроизвеждат, не се възпитават, не растат и по дърветата. Тогава започнах да си задавам въпроса как нещо, което е построено с такава пирамидална, йерархична логика, може да се преобърне и да стане с хоризонтална логика. Да бъде прозрачно и отворено от всички страни и хора, които не се чувстват легитимни и заслужили или мислят, че е скучно. Т.е. как тези хора да бъдат поканени вътре, да прекарат известно време там – въобще не е задължително да гледат представление. Примерно, забелязах на една от пресечките, една от малките улички до театъра, където има стъклени витрини, много деца и тийнейджъри се упражняват в своите улични танци, гледайки се в отражението. Тогава решихме да инсталираме направо огледални повърхности, за да могат те наистина да репетират и тази малка уличка да стане легитимно място за репетиции. Защото знам, че един ден те ще влязат вътре, за да си проверят инстаграмите с Wi-Fi, който ще бъде безплатен. Може би ще седнат, ще се запознаят с други, които пък нямат нищо общо с техните улични танци. Така, може би един ден тези деца и тийнейджъри ще влязат в залата и ще гледат съответното представление, което може би ще отговаря на техните вкусове. Идеята е един такъв театър да стане културно средище, което да е отворено през целия ден и в което да се срещат различни социални пластове и хора, които няма другаде къде да се срещнат. Към това разбира се е много важно да има една много силна художествена програма. Аз съм много горд с тази, която имаме – ние ще представим 37 различни заглавия в рамките на целия сезон. Има класически театър, има съвременни текстове, има т.нар. „съвременен цирк”. Това са артисти, които излизат от циркови училища и които владеят циркови техники. В същото време техният подход да направят едно представление въобще не е цирков – с коне, клоуни и въжеиграчи. Те правят истински представления – много поетични, много вълшебни, много магични, които не са съвсем театър, не са съвсем танц, съвсем фокус, а са наистина магичен свят. 

Откриваме сезона с такъв проект. Едно великолепно представление – „Всички те са птици”, което трае четири часа и половина. Автор е Уажди Муалад, канадец от ливански произход, който живее и работи във Франция. История за една невъзможна любов между израелски студент в САЩ и студентка от Ивицата Газа. Двамата се срещат и прекосяват заедно Германия, САЩ, Газа, Палестина, Израел. В цялата пиеса няма нито една дума на френски – говори се на английски, немски, иврит и арабски. А е френско представление.

Рисковано ли е това представление? Ще има ли публика?

Сигурен съм! Там публиката е доста по-любопитна и по-отворена. Те са свикнали когато им се предложи или представи нещо, което ги заинтригува, дори и да не го познават, склонни са да отидат да го гледат. Разбира се, има и една огромна част от публиката, която отива в театъра, за да чуе това, което вече знае и това което не мърда и не разклаща много статуквото. Но по принцип, там театърът е един от предметите в училище. Самата учебна система работи за това да подготвя бъдеща публика и децата се инициират много рано в театралния код и знаят, че когато отидат на театър, това което им изглежда скучно, може би няма да е толкова скучно, ако знаеш как да го разчетеш или как да влезеш в този свят. Т.е. има една много по-обща „Стратегия Култура”, която е свързана и с държавна политика. И сега, ако се върнем на най-първият ни въпрос за това какво става с културата тук: няма държавна стратегия, няма и мисъл за това. Всичко е ден до пладне и тази логика на еднодневката може да осигури нещо за следващите 15 минути. Но няма да осигури нищо за следващите 15 години, да не говорим за следващите 50 или за визия какво би станало с България през следващите 100-150 години! Никой не мисли за това и това е много притеснително.

Да поговорим малко и за „Безкрайната градина”, всъщност това е поводът да сте във Варна на кино фестивала „Любовта е лудост”.

Това е проект, по който много, много дълго работихме. Оказа се, че да направиш филм е много по-трудоемко, много по-скъпо и отнема много повече време, отколкото едно театрално представление. Има и нещо друго – много хора са гледали постановката, по която е направен филмът, които не могат да ситуират едното с другото /”Приятнострашно” от Яна Борисова/. Аз държа на това, че са два различни проекта. Държах на това актьорите да са съвсем други, самата история в процеса на подготвяне на филма - и на снимки и най-вече на монтаж, се промени много. Самият сценарий еволюира също така. Филмът ще тръгне по екраните през октомври.

С какъв екип работихте?

Това е екипът на „Агитпроп”, продуцент Мартичка Божилова. Оператори са Борис Мисирков и Георги Богданов, художник е Юлиян Табаков. Той направи една много красива градина, нещо, което по принцип в театралното представление не се показва, а е оставено на въображението на зрителя. В театъра това е важно – да работиш с активното въображение и активното присъствие, гледане на зрителя. В киното е добре не да го приспиш, а да го хипнотизираш и да го вкараш в един друг режим на гледане и там вече да го водиш.

А изборът на актьорите?

Изборът на актьори също беше дълъг и мъчителен процес според моите разбирания. Единственото, което знаех е, че не бива да го правя с актьорите от представлението. Реших да работя с много, много, много млади и почти неизвестни актьори. И когато събрах тази четворка, която така дълго търсех, защото ги подбирах по двойки, по тройки – никога не избирах само един... Двете момчета – Мартин Димитров и Димитър Николов, които са професионални актьори, те завършваха, когато бяха избрани, а двете момичета Елица Матева и Глория Петкова дори не са професионални актриси.

Тази комбинация ми се стори интересна и тогава си казах - трябва ми като контрапункт някой много, много възрастен и така се появи Кольо Анастасов, лека му пръст!

Това май беше последната му роля в киното..

Да, той не бе добре със здравето, след операция. Аз много се притеснявах по време на снимките за него, защото ние снимахме в един много горещ август по цял ден и по цяла нощ. Той бе един от малкото, които не гъкнаха, които не капризнечеха, не се измаряха. Със своя голям опит той мобилизираше и останалите в екипа. Това, за което ми е мъчно е, че не можах да му покажа филма напълно готов! Идваше да озвучи една-две реплики и тогава видя няколко сцени. Мисля че беше доволен.

За какво е този филм? За любов и за какво още?

Мисля, че е за любов и за различните проявления на любовта. За това че любовта може да се прояви под най-неочаквани форми, в най-неочаквани моменти. Любовта е нещо трудно уловимо, което не можем винаги лесно да опишем. Една от амбициите ми беше да направя любовен филм, в който никой не докосва никого. И наистина това е любовен филм, в който практически няма секс сцена. В същото време всеки един от героите е на ръба на едно огромно влюбване или на една представа за влюбване. Също така, това е история, която разказва способността заради любовта да избереш да се откажеш от любовта. Да направиш жертва съзнателно, да понесеш болката от това и всъщност да откриеш, че не си умрял, а си пораснал. Дали тази любов ще бъде осъществена в бъдеще, това никой не знае и го оставяме на мечтите на зрителя.

Какво има във Вашата безкрайна градина?

Хм, предполагам, че има доста хаос и плевели. Също има и ъгълчета и места, които още не са експлоатирани или осветени достатъчно. Надявам се, че там биха израснали много красиви цветя, които да мога да споделя с други хора като мен, които се интересуват от това.


БНР подкасти:

Новините на БНР – във Facebook, Instagram, Viber, YouTube и Telegram.


Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!

Горещи теми

Войната в Украйна

Най-четени