Ни ластригоните, нито циклопите,
ни Посейдона разгневен ще срещнеш,
ако ги сам в душата си не носиш,
ако душата ти пред теб не ги възправя.
Моли се - пътят ти да е далечен.
И много да са пролетните сутрини,
когато с толкоз радост и любов
ще влизаш във невиждани пристанища.
Да спреш край финикийски градове
и много пъстри стоки да закупиш -
седеф, корали, кехлибар и абанос,
и всевъзможни тънки аромати,
колкото можеш повече прекрасни аромати.
В египетските градове да спреш,
да учиш и да учиш от учените.
Недей забравя никога Итака.
Да стигнеш там - това е твойта цел,
ала по пътя никак да не бързаш,
че по-добре - години да пътуваш
и остарял на острова да спреш,
богат, с каквото в пътя си спечелил,
без да очакваш нещо той да ти даде.
Итака те дари с прекрасното пътуване.
Без нея нямаше да можеш в път да тръгнеш.
Но нищо друго няма тя да ти даде.
И ако бедна я намериш, не те е тя излъгала:
тъй мъдър, както си сега със толкоз опит,
навярно вече си разбрал Итаките що значат.
Светът е пълен с добри поети. Малка част от тях са велики, още по-малка – гениални. Константинос Кавафис обаче е нещо повече – той е поет. Толкоз. Без определения. Без уточнения. Стихотворението му „Итака”, което току-що прочетох в прекрасния превод на Стефан Гечев, заедно може би само с „Четири квартета” на Томас Елиът, е най-горният камък на върха на модерната поезия – ако такова нещо изобщо има. Това е лично мнение и никой не е длъжен да му вярва. Но проверете сами - изчетете всеки стих, писан през последните, да речем, 120 години, за да подкрепите неверието си.
Мечтани и любими гласове
на мъртвите или на хората, които
за нас са като мъртви.
Понявга в сънищата ни говорят,
понявга в мислите си мозъкът ги чува.
И с ехото им изведнъж се връща
от първата поезия на младостта ни отглас
подобно музика в нощта - далечна, гаснеща.
„Гласове” е заглавието на тази бисерна миниатюра, побрала цялата семпла красота и цялата безсмъртна тъга на света, два толкова характерни елемента за поезията на Кавафис, че са се превърнали в негова емблема. Миналото, което безвъзвратно си е тръгнало, сегашното, което си отива пред очите ни, историята, която оживява, но за малко, само докато разказваме своите истории за нея – поезията на Кавафис е пропита от усещане, че душата и делата на човека са в непрекъснат спор за парче настояще.
С кого е спорът ли? На това прекрасно отговаря Едуард Форстър, английски писател, приятел на Кавафис, който пръв го открива за Великобритания и света. Та в свое есе от книгата „Александрия”, Форстър описва поета като „един гръцки господин, застанал абсолютно неподвижно, леко косо към Вселената”. Да, заглавието на книгата не е случайно. Говорим за Александрия, знаменитият средиземноморски град, основан от Александър Македонски в началото на елинистичната епоха като столица на неговата елинистична империя и превърнал се в истински духовен и мисловен център на целия елинистичен свят.
В тамошния „Музеум”, нещо като нова научна академия, се ражда и прочутата Александрийска библиотека, там намират възможности за развитие и толерантна среда едни от най-прочутите учени от различни краища на света, от различни религии, от различни философски школи. Тази динамика продължава 7-8 века – между създаването на Александрия през 4 в. пр. н. е., величието ѝ като столица на египетската династия на Птолемеите и началото на по-сериозен упадък през 4 в. Та в този град – или в остатъка от него - се ражда и прекарва голяма част от живота си Константинос Кавафис, неговата сладникаво-гниеща атмосфера попива той, него описва в постоянно гаснещите си поетични сънища.
Ти каза: „Другаде ще ида, при друго някое море.
Един друг град ще се намери, от този по-добър.
Тук всяко мое начинание е предварително осъдено,
сърцето ми, като мъртвец, отдавна е погребано.
Умът ми докога в това разтление ще гине?
Където поглед да обърна, където да погледна,
руини черни на живота си съзирам тук наоколо,
където толкова години изгубих и прахосах.“
Нови места ни ще намериш, ни морета други.
Градът след тебе ще върви. По улиците същи
ще се въртиш. Във същите квартали ще старееш
и в тези къщи същите ще побеляваш бавно.
Все в този град ще стигаш ти. За друг не се надявай.
Тъй както тук живота ти е вече разрушен -
тук, в тази мъничка черупка,
за всякъде ще бъде разрушен.
Кавафис наистина никога не намира по-добър град за живот и смърт от Александрия, в която се ражда през 1863 година. Родителите му са преселници от Истанбул. Баща му, Петрос, е потомък на стара и богата фамилия, с предци, които заемат високи постове в Гръцката патриаршия и администрацията на Османската империя. Заедно с брат си, той има кантори в Англия и Египет, забогатява от търговия с памук, зърно и платове. Петрос се жени за 14-годишната Хариклея, дъщеря на търговец на скъпоценни камъни, те имат 9 деца и живеят в голямо имение в Александрия.
Константинос Кавафис е роден космополит, с роднини из цяла Европа – от Трабзон в Северо-източна Турция, през Истанбул, остров Хиос, Александрия и Триест, Венеция и Виена, та до Лондон. През 1870 Петрос умира и семейството отива в Ливърпул. Константин прекарва там 7 години, през които попива британската култура и научава английския така, че цял живот говори родния гръцки с акцент. Заради настъпилата икономическа криза обаче, бизнесът запада и обеднели, те се връщат в Александрия. Там Кавафис учи в търговско училище, но май повече се занимава с история и литература. Той не получава никакво формално образование, но, освен родния гръцки и английския, знае още италиански, латински, френски и арабски, чете много и пописва по малко.
Заради политически вълнения семейството пак се мести, този път в Истанбул за три години. Интересът на Константин към славното минало и великолепието на града е огромен и преживяното там остава вечен спомен. Още повече, тук младежът открива и чувствените удоволствия на хомосексуализма – тема, която също оставя дълбока следа в поезията му. На нея, както винаги деликатно и с повече внимание към следите от реалността, отколкото към самата реалност, е посветено стихотворението на Кавафис „Скрито”:
По думите и по делата ми
да се не мъчат да открият кой съм бил.
Имаше пречка, тя преобразяваше
делата ми и начина ми на живот.
Имаше пречка, тя ме спираше,
когато исках да говоря.
По незабележителните ми дела,
по най-прикритите писания -
единствено по тях ще ме усетят.
Но може би не заслужава да се полагат
толкова грижи и усилия, за да ме разберат.
В някакво бъдещо по-съвършено общество
друг някой, като мен създаден,
бездруго ще се появи и в свобода ще действа.
Да края на дните си в Александрия Константинос Кавафис води спокоен и незабележим живот. Първо е журналист, а през следващите 30 години - чиновник в британската администрация, която управлява Египет, има допълнителни приходи от борсата и дори от хазарт. Той държи хубав апартамент на втория етаж с голяма тераса. Между 5 и 7 следобед, както свидетелства Форстър, там пуши любимите си цигари, пие уиски или хиоска мастика и се среща с малцина приятели. Отличен събеседник, Кавафис знае много истории от миналото, но ги разказва така, сякаш те току-що са се случили в града под краката им. В света под краката им.
Вечер обикаля местата за среща с млади момчета, с които лудува през нощта. Тези нощни походи обаче стават все по-редки с времето и с навлизането дълбоко в дебрите на истинската поезия. Кавафис започва да пише като себе си доста късно, след 45, а по-ранните творби преработва или напълно зарязва. Той прекрасно знае какво поетично величие създава и мрази идеята да види стиховете си да висят непродадени в книжарница, затова никога не издава книга – просто размножава ръкописите си на свитъци и ги раздава на познати и приятели. Като поет става известен първо в Александрия, после в Англия, оттам интересът плъзва из Европа, а чак накрая идва и признанието в любимата му Гърция.
Когато Сеферис и другите от младото поколение обаче започват да го боготворят и да го признават за най-големия гръцки поет на новите или дори на всички времена, Константинос Кавафис е вече мъртъв. През 1933 го отнася зловещ рак на гърлото и, както на всички нас, единственото, което след това му остава, е да чака намесата на боговете. Колкото и иронично да е едноименното му стихотворение, надяваме се да е прав, че после всичко почва отначало.
Сега ще се случи това, после друго,
а по-късно, след две-три години,
такива ще бъдат нещата, каквито делата ни.
Какво ще се случи по-късно, няма да мислим.
Ние се мъчим все нещо добро да направим,
а колкото по се стараем, по-лошо ще става,
ще объркаме всичко така, че накрая ще бъдем
във пълно смущение. И ще трябва да спрем.
И ще дойде тогава часът, боговете когато
ще се хванат на работа. Винаги те
се явяват при нас, боговете. Ще слязат
от свойте машини, ще спасят много хора,
а други със сила внезапно ще грабнат
от нас; и когато сложат ред на земята,
ще си идат. А после - този нещо ще стори,
друг - друго; след време и другите -
кой колкото може. И всичко отново ще почне.
