„Слоновете са заразни” – тази забележителна фраза напоследък не ми дава мира. Сън не ме хваща да мисля какво може да значи и чии блестящо ненормален мозък е успял да я роди ей така, от нищото.
Терминът „сюрреализъм” се появява за първи път през 1903 година в една пиеса на Гийом Аполинер, но истински духовно-генетичен предтеча на движението е Алфред Жари, „създателят на славната наука патафизика”, творец на словото и забележителна фигура на френската бохема от края на 19 век, с когото вече се срещнахме в поредицата „Великите европейци”. Стремежът към възможно най-неконвенционални отношения със света, изразени предимно, но не само, чрез изкуство, в началото на 20 век завладява много творци в Европа, а ужасите на ПСВ придават на този стремеж легитимност, поне в собствените им очи. Не приемаме да живеем в общество, способно на такива деяния и ще го променим изцяло – горе-долу такава е реакцията на хората, наречени от Гъртруд Стайн „загубено поколение”. В сферата на изкуството желанието за промяна първо се носи от дадаистите. Всичко може да е Дада, а какво означава това никой, включително самите дадаисти, не знае. Така че в Париж Андре Бретон, Луи Арагон и Филип Супо издават списание „Литература”, в което пропагандират тъй нареченото „автоматично писане”. Ако не знаете какво е това, вземете в краката си слънцето и с гневен вой на йерихонски тръби надраскайте по стените на мозъка си първото мадригално нищо, което къса моралните ви префърцунени пантофки. Нещо такова е автоматичното писане. С него или без него, все повече тревожни умове, най-вече художници и писатели, се концентрират в Париж, докато идва откровението – през 1924 година Андре Бретон публикува първия „Манифест на сюрреализма”.
Крехкият дъжд държи керемидите
в равновесие. Балерината
никога няма да се научи
да се лее и да скача
като дъжд.
Така в превод на Георги Ангелов звучи „Изкуството на танца”, прекрасна поетична миниатюра на Пол Елюар. С подобна поезия нищо чудно, че той е централна фигура от кръга, подписал „Манифест на сюрреализма” и завинаги остава един от най-великите френски поети, независимо от тежката сянка, която комунистическите му пристрастия полагат и върху поезията, и върху личността му по-късно. Пол Елюар е роден като Йожен Емил Пол Гриндел през 1895 в парижкото предградие Сен Дени. Баща му е счетоводител, а майка му – шивачка. Скоро обаче бащата отваря агенция за недвижими имоти и се замогва. Малкият Йожен не е много добър ученик, а на 16 е диагностициран с туберкулоза, напуска училище и заминава да се лекува в пансион край Давос. Там среща едно кльощаво и грозновато, но умно и амбициозно руско момиче на име Елена Дяконова. Той ѝ признава съкровена тайна – иска да стане поет. Тя го стимулира в това желание, превръща се в негов помощник, критик и муза. Той я нарича Гала, съкратено от името на митологичната Галатея. Тя пък го нарича Пол, защото смята, че всеки французин трябва да се казва така, и добавя майчината му фамилия - Елюар, за да създаде прочутото му поетично име. През април 1914 двамата са вече здрави, тя се прибира в Москва, той – в Париж, но се заклеват никога да не се разделят. Скоро избухва Първата световна война и Пол е мобилизиран като санитар. На фронта той се сблъсква с ужасите на войната и сам е обгазен в една от безумните атаки. В това време Гала води битка с родителите си да я пратят да учи в Сорбоната и накрая те вдигат ръце. Когато идва в Париж и майката на Пол вижда бъдещата си снаха за първи път, възкликва: ”Ама тя прилича на мишка”. Независимо на какво прилича, Пол и Гала се женят в началото на 1918 и няколко месеца по-късно се ражда дъщеря им Сесил.
Още на фронта, Пол Елюар пише и издава две стихосбирки, те попадат в ръцете на критика Жан Полен, който го запознава с Бретон, Супо и Арагон, а те възторжено го приемат в своя кръг. Тези момчета не искат да бъдат добри и полезни граждани,мразят стремежа за пари и буржоазните представи за морал и почтеност, ненавиждат политиците и властта, и по начин най-анархистичен отхвърлят всякакви ограничения изобщо. Пол и Гала живеят напълно според тези принципи. Взаимната им любов например не означава, че спазват някакви ограничения в сексуалните си контакти, напротив, заедно или поотделно, те лудуват с когото им падне. През 1921 се запознават с немския художник Макс Ернст, това води до нов разгар на чувствата и тримата живеят заедно няколко години в къща, чиито стени Ернст изрисува почти изцяло. Като дете Сесил Елюар се радва на патето над леглото си, но е ужасена от стената във всекидневната, където е изрисувано голото тяло на майка ѝ с извадени вътрешности. „Не си спомням да съм го намирала за странно” – казва в едно късно интервю Сесил по повод тройното съжителство. Между тримата обаче постепенно се трупат напрежения, които най-видимо отекват в душата на Пол Елюар. Вечер той все по-често оставя сами Гала и Макс, и отива да се дави в алкохол. Един ден през 1924 обаче излиза да купи кибрит и не се връща. Заминава за Марсилия и оттам по море обикаля половината свят. Никой не знае къде е, мислят го за мъртъв, но след 7 месеца идва писмо. Гала и Макс хукват за Далечния Изток, тя си прибира Пол от Сайгон, докато Макс се запилява из Камбоджа и тройката се разпада. Така Пол Елюар продължава да пише за своята муза.
Тя стои на клепачите ми
А косата ѝ е в косата ми
Има цвета на окото ми
Има тялото на ръката ми
В моята сянка тя е потънала
Като камък в небето
Тя никога няма да затвори очите си
И не ме оставя да спя
Сънищата ѝ в яркия ден
Изпаряват слънцата
А мен карат да се смея да плача и да се смея
Да говоря когато нямам нищо да кажа
През 1927 година част от лудите сюрреалисти, включително Пол Елюар, групово се записват в комунистическата партия и това, макар не веднага, започва да се отразява негативно върху творчеството на поета. Изглежда обаче нещата не са така прости. Факт е, че Гала, която е истински и напълно омагьосана само от две неща в живота си – парите и младите гении, вече си дава сметка, че талантът на Пол Елюар е на изчерпване и се оглежда за нов гений, на когото да е муза. Намира го в лицето на Салвадор Дали, 10 години по-младият от нея велик мастурбатор, който се ужасява от женски гениталии и който влива нов дух в теорията и практиката на сюрреализма. Така че закономерен е въпросът кое е първичното – дали връзката на Пол Елюар с комунизма убива поетичния му талант или постепенното пресъхване на таланта го води към комунизма, плакатната поезия и възхвалите на сатрапа Сталин. Да, през 1933 поетът е изключен от ФКП, защото застава зад твърдението, че сталинският СССР е „център за износ на кретенизъм по света”. По-късно обаче, по време на Втората световна война, той си възстановява членството в партията, а после, до смъртта си през 1952, се превръща в един от онези „полезни идиоти”, които безплатно рекламират по света тоталитарния комунизъм и рушат собствените си демократични общества. Направо да не повярва човек, че това е същият Пол Елюар, който написа стихотворение като „Добър ден, тъга” или наистина знаменитото „Обичам те”:
Обичам те за всичките жени, които не познавам.
Обичам те за всички времена, в които аз не съм живял.
За мириса на чистия простор и за дъха на хляба топъл.
И за топящия се сняг, за първите цветя напролет.
За животинките, които от хората не се изобщо плашат.
Обичам те, за да обичам.
Обичам те за всичките жени, които не обичам.