Разбрах твърде късно, че диалектите са съкровищницата на езика, която ни свързва с други народи. В момента уча пети чужд език, а ме е срам, че не изучих бащиния си диалект, за който са писани толкова много неща в литературата, разказа той пред "Хоризонт":
"Имаше такива модерни времена – не знам хората ли са виновни, тенденциите ли са виновни, но имаше времена, в които изгорихме диалектните си форми под натиска на медиите, които на практика консолидират езика. Било е като начина, по който хората са горели диканите и паламарките, с които са изкарвали насъщния си. Това е много странно и тъжно нещо, но самият език показва, че езиците са трудно умиращи неща."
Можем да напишем купища доклади, че нравствеността и духовността са в упадък, а чувствеността - изхабена, но хората имат почти биологична нужда да се обичат. Същото е и с езика, смята Николай Илчевски. По думите му, понякога в ежедневието ни не личи да се гордеем, че сред 196 държави само ние имаме своя писменост, но езикът е жив, докато го употребяваме и е толкова по-велик, колкото по-красиво се изразяваме. Новата графична изразност полека заменя думите, но няма да ги замени напълно, оптимист е Илчевски.
Думите и езиците понякога се озовават в парадоксални ситуации - 700 години на практика нашият език е бил под двоен натиск – на две чужди системи, и е оцелял, което е феноменално, така както е феноменално, че имаме азбука, посочи още Николай Илчевски:
"Азбуката ни е минала през един чуден момент, когато Ростислав, моравският княз, поръчал да се направи глаголицата, но под натиска на Византия е свален с преврат. Писмеността би се загубила, защото учениците му на практика са били гонени, измъчвани, убивани. Ако не беше великият наш княз Борис да ги приеме - това с глаголицата и славянската писменост щеше да бъде един ограничен, забравен във времето експеримент."
Радвам се на всяко изречение, написано с красив смисъл и любимите ми български думи, отбеляза в заключение писателят.
Цялото интервю е в звуковия файл.
